Шарени перли от напуканите миди...

Беше нощ, поне така изглеждаше на пръв поглед. Мрачно, мъгливо, но и студено. дин непрогледен студ и едно глухо ехо, което кънтеше и сякаш тресеше всичко без милост и без жал. Милостиви сякаш бяха само онези, които се осмелиха да стъпят в този мрак, така внимателно и плавно, за да не предизвикат още по- силен тътетн. Един вихър, огромен и мощен, изграден от бели и червени пела, сблъскващи се едно в друго или разминаващи се, се появи на сред всичко, два блясъка, две светлини и постепенно два вихъра, които разграничиха различните по цвят пера. Тези, които стъпиха на земята, след изчезването на магиите само впиха погледи един в друг и въздъхната дълбоко:
- Неподходящо място.- промърмори единя, онзи притежател на червените пера.
- Тихо... в пещера сме, ще бъде лошо ако вдигнем шум повече.- отвърна другия, нищо не се виждаше, дори те, но постепенно очите им се откроиха, сияейки в типичните им цветове и тихи стъпки озвучиха кънтящите коридори на катранената пещера. Стъпваха невероятно спокойно, така еко, сякаш изобщо не допираха каменния под, а очите им шареха на страни, все едно ърсеха нещо миниатурно, но не, за сега те просто търсеха прохода за навън, докато наистина нощ не настанеше, тогава от прилива нямаше да могат да се измъкнат лесно.
Още няколко стъпки, няколко докосвания на стените и един процеп най- отпред, от който слаба светлинка прозираше и от нея се извиваше дълга бяла змия навътре в пещерата. Още няколко крачки и очите им обходиха въодушевено пространството пред тях. Безкрайно искрящо синьо. Морето. Все едно край нямаше... далечините бяха невероятни, а вълните които се разбиваха в скалите на които близнаците бяха, обаче бяха неблагоприятни. Тътенът, който се създаваше в пещерата зад тях, изчезваше, губеше се, сега когато бяха на вън, но след всяка вълна всичко вътре се тресеше:
- Чудесно. Сега да търсим проклетите миди.- скръцна със зъби червенокосият и се подпря на няколко камъка, слизайки още надолу, докато белокосият предпочете да се качи нагоре, любопитен от водовъртежа, който се виеше на около половин километър от тези скали. Беше толкова близо и приличаше на една чудовищна дупка от вода, увиваща и поглъщаща сама себе си. Нава настръхна, не му се искаше да вижда какво можеше да се случи с някой кораб попаднал в тази морска паст.

Обаче хич не му се търсеха миди в момента, както се беше озовал на нещо като скалиста тераса, издигаща се на няколко метра над мястото, където вълните се разбиваха или по- точно разбираха самите скали, се беше вцеплин. Гледаше на пред отнесено, вглъбен в нещо, сякаш света около него не съществуваше, а само морската шир, която там до където червените му очи стигаха, се сливаше с небето. Това небе... някога имаше възможност да се докосне до него, някога можеше да мине разстоянието от една суша до друга без да използва каквато и да е магия, някога...
Същите мисли бяха сполетяли и близнака му, но той стоеше горе, на върха на тези скалисти тераси и кристалните му очи гледаха в същата посока, сякаш си мечтаеше да върне миналото, сякаш съжаляваше. Но не беше така, никой от двамата не съжаляваше за миналото си, гледаха само на пред и се стремяха да изпълнят една тяхна обща мечта, едно отдавна загубено обещание... да дадат поне мъничка надежда:
- Ника...- проговори от горе малко на висок тон, без да откъсва очи от далечината.
- Хм?
- Какви миди ни трябват?
- Еай такива, май!- ядоса се, че го накара да мисли за друго и се намръщи, приклякайки и посягайки към една. Изненада се, беше затворена, значи беше и пълна, затова предпочете да я прибере в един от малките кожени пришифки, джобове, на колана си. Щеше да я оглежда като се приберат. Сега просто взе друга, имаше много тук, но повечето бяха като накълцани в миксер, трябваше внимателно да подбират и то най- здравите. Подхвърли му я през рамо и събра ръце в широките ръкави и стисна очи:- Генкай е побъркана... от къде ще намерим тук мидени черупки за всички от лагера?!
- Все ще намерим, имаме доста време... до утре сутрин.- отвърна, като държеше пред лизцето си, тази, която Ника му беше подхвърлил:- Колкото онези предмети... запалки ли бяха?
- Хм, същите.

- Тогава да побързаме. Истината е, че нямам никакво намерение наистина да сме тук чак до утре.- въздъхна Нава. Долу някъде, Ника вече се беше заел с това проклето подбиране на здрави миди и събираше, но от няколко минути насам само тази в брат му беше наистина подходяща. Ника се вбесяваше бавно, винаги беше така, все едно търсеха игла в купа сено... или друго яче- здрава мидена черупка в цели могили от насолени на прах черупки. Слизаше още надолу по скалите, още малко и щеше да е на нивото на разбиващите се вълни, но това сякаш не му правеше никакво впечатление:- Напомни ми... когато се върнем, да обещая на Генкай, че повече никога няма да й изпълнявам прищевките!
- Обещаваш й го от както бяхме деца!- отвърна белокосият и се засмя, горе също имаше миди. Може би беше нормално, тази скала най- вероятно някога да е била под водата или пък прилив като дойдеше, да я заливаше цялата. Той пък се качваше на по- високо, където имаше и ужасяващ вятър, но и сякаш по- здрави мидички, защото вече беше се снабдил с няколко. Прибираше ги внимателно по разните джобчета, същите като на Ника, стъпил доста нестабилно върху някаква на път да се отчупи каменна буца, и също така държащ се с една ръка за подобна. Тези двамата хич не мислеха като се правеха на алпинисти. Червените коси на единя бяха напълно мокри вече, а пък белите на другия напълно разрошени, даже малко му пречеха при изказването. Явно до магии нямаше да прибягват тук, ето това им беше смисъла на тяхното "обикновено", да се оправят с работите си като нормални хора. Само, че това тяхно нормално съществуване доста допадаше на няколко любопитни очички, няколко пеперуди, криещи се по пукнатините на скалите и дебнещи ги. Братята бяха прекалено заети обаче, да мислят за изказване и слизане, и напълно бяха забравили за предпазливост и внимателност.

Още една крачка надолу, каква проклетия, къмъкът под ръката му се оттроши с поредно разбирата се пенеста вълна в скалите под него, да, на няколко минимални метри от него. Стъпи стабилно на друга издутина и коленичи, за да се огледа и ориентира къде се намира и как да пробължи нататък. Е, поне с това имаше съкмет, няколко черупки, които му се сториха идеални за мехлемите на Генкай, тази жена:
- Сенсей... Генкай... започвам да те мразя.- процеди през зъби и понечи да се изправи, но някакво срутнаве от горе го стресна и накара да се върне в началната си позиция, приведен и коленичил на едно коляно, държейки се за камъка под себе си, който пък беше решил да се пука като мазилка:- По дяволите... Нава?!- очите му се разшириха, щеше да ругае това място, но една болка го удари в гърба все едно, все едно... Брат му, паднал?! Не, не можеше да го повярва, по- скоро... чак сега го усети, но не едно, а няколко, много... Нощни пеперуди. Червеният цвят на очите му стана наситен. Без магии ли? Невъзможно, особено като ставаше дума за това. За близнака му. Озова се горе, като от нищото, все едно преминал през скалите подобно на призрак и впи поглед в натрапниците, все познати лица:- Какво ви води в тази част от този скапан свят?!- подвикна срещу тях, имаше няколко жени и няколко мъже, но първите бяха повече на брой. Пристъпи крачка напред и стисна юмруци:- Отговорете?!- едва изрекъл го и нещо невидимо сякаш се уви около него, тънки нишки, които нарязаха ибез това вече на нищо не приличащите червени дрехи, то добре че бяха такива, поне неговата кръв не си личеше така, но Нава... той с това бяло, той беше потърпевшия от нишките, увили него главно и идващи от някаква дребна русокоса. Раните на единя бяха рани и на другия. Усещаше силите на брат си, и без това бяха намалели, колкото и да се бореше, освобождавайки се от една нишка, друга го увиваше и стягаше по- здраво. Нова прорезна рана. Червенокосият се изправи с усилие, поне той имаше достатъчно енергия, поне да опита да разкъса нещо, което виждаше върху белокосият, но усещаше и върху себе си. Стисна зъби, а една алена енелгияна вълна се разплиска навсякъде по скалите, отблъсквайки нападателите и освобождавайки брат му:- Без съмнение... ще си платите!- процеди езва едва ,приближавайки коленичилия белокос и заставайки до него, пред онези.

Преди ако тук имаше само сиви камъни и начупени миди, сега имаше и пера, много пера, парчетии от нечии дрехи и кръв. Кръвта даже надделяваше над перата. Братята бяха зарязали дългите дрехи ,подобни на наметала, пречеха им, а именно те бяха и изпоразкъсаните ипръснати по скалите. Водата все още бушуваше, разбиваха се вълна сред вълна, но идарите от разменените магии някъде нагоре, заглушаваше цялото това бушуване. Белокосият на една страна, с онази русокоска и двама рижокоси, момиче и момче, също близнаци. Докато червенокосия беше на друга страна, с една чернокоса и други двама близнаци, с бели коси обаче и пак момче и момиче. Ако бяха с по двама противници, нямаше да им е проблем явно, но по трима, тройни неочаквани атаки. Каквито наранявания получаваше единя, такива и другия, а това беше огромен проблем за тях, това отнемаше и силите им и възможностите им да ерагират на време, кои нападения от които нападалети идваха. Добре поне че успяха да се дръпнат от ръба на скалите и сега стояха с гръб един към друг. Дишаха на пресекулки, а кръв вече преспокойно капеше от раните им:
- Ника...
- Не ми обръщай внимание...
- Дръж се...
- Ти се дръж...
Поеха си едновременно дъх и случайно вдигнаха погледи нагоре, където стоеше една закачулена фигура, но руолявите й коси се повяваха от под качулката. Една злокобна усмивка се появи на потъмненото лице и фигурата вдигна жезъла си към двамата, кристалът на върха все едно гръмна, очите на двамата се разшириха изведнъж и енергията ги погълна и угасна в същия миг, в който пеперудите заобиколиха окани жена:
- Избягаха.- проговори мудно рижокосата.
- Не, още са наоколо, но не им остана нищо. Да ги оставим тук, скоро вече няма да ги има.- отвърна закачулената и изчезна, а онези след нея, превръщайки се в пеперудки. Долу, следа от братята наистина нямаше, само едни ударени като от гръм скали.

Един тигър едва не се подхлъзна по мократа повърхност,изръмжа гневно срещу ангелчето,което се беше появило малко преди животното.И двете прекалено късно,за да могат да видят нападателите или пък близнаците.
Миани разпери криле отново и се съсредоточи,трябваше да може да усети аурата на единия поне.Тигъра започна да души,тук имаше толкова много следи от магии...уплаши се,настръхна,помисли си най-лошото,особено,когато надуши кръв.Съвсем,когато я видя.А и парчетата плат.Изтича до края на скалата и погледна надолу...

В една друга пещера, точно под ръба, но не се забелязваше първоначално не можеше да се забележи, точно пред входа й се издигаше бяло- червена гладка като стъкло бариера, бяха успели поне това да направят, да скрият себе си от всички, знаеха какво са сторили, знаеха и че за тези, които могат да ги усетят, са мъртви. Особено Генкай... тя най- добре можеше това, в нейните мисли, братята вече не бяха част от този свят и може би така щеше да е добре, тъкмо никой да не ги търси, докато не се опитат да се възстановят, което щеше да е трудно, след загубената кръв и сили, наистина нищо не им оставаше, освен да се крият от целия свят.

Миани отвори очите си,нищо...не,не можеше така.Нещо не беше наред.Видя как тигъра се опитваше упорито да подуши нещо,докато се държеше едва на ръба на скалата.Момичето реши да използва крилете си вече и щом скочи във въздуха,полетя надолу,да провери там.
-Онее-чан!
"Намери ли ги?!"
-Не,но намерих маги-ау!-бариера,значи,а?Никой не беше по-добър в бариерите от едно ангелско същество...обаче за нея тази беше разрушима,тя все още имаше своята свещенност.
Котката пъргаво заслиза надолу,скочи на няколко камъка.Изхъска недоволно,когато пръски студена вода капнаха върху нея.Успя да види само как Миани оформя малка стреличка,преди тя да хване тигъра за козината над врата и да я завлече напред...откъде тия сили бе,дори и като животно доста убедително се облещи.Не разбиха бариерата,просто минаха през нея.
Силен писък разтресе цялото място.

Двамата... бяха там. Седнали на земята, на срещуположните стени и едва дишаха, седяха в локви кръв и целите нарязани, но и покрили се от още по една магия. Все едно призрачни, прозрачни криле ги обвиваха. Червени и бели, като в пъшкулчета или щитове. Ника бавно отвори очи, всичко му се размазваше, но ясно различаваше ореола:
- Как...какво... правите тук...?- попита едва, дъх не му достигаше, а болките в раните му бяха прекалено силни.
- Стой... мирно...- проговори брат му от другата страна, но също изпита тези болки. И двамата имаха идентични рани, които в следващия момент сякаш засияха. Тези на белокосия като изумруди, а тези на другия като рубини.

Миани беше покрила устата си с ръце,след като изпищя така...Джесика трепереше в човешката си форма,кого да гледа,единия или другия...Когато погледът ѝ падна върху Нава,сякаш сърцето ѝ се разтресе.Последва примера на Миани,която бързо се беше оказала на колене пред Ника.Синекосата бързо приклекна пред Нава,отначало плахо се опита да го докосне,заради крилете...ръката ѝ мина без проблеми и тя обхвана лицето му,със сълзи на очите.
Миани вече си плачеше.Все още държеше онази стреличка...погледна я,стисна очи и няколко капчици паднаха на земята.Стисна магията и изведнъж нададе силен рев,заби я в ръката си.Кръв шурна от раната,стисна зъби,болеше ужасно много.Бързо я положи върху гърдите на Ника,над една от най-големите рани.
Фениксови сълзи...кръв от еднорог...сигурно си ги чувала много такива при останалите си учители.Кръвта на един ангел,един свещен ангел,може да лекува рани по неописуем начин.Но винаги след това...последиците са фатални.
Джесика тия номера не ги можеше...никакви магии,освен трансформацията си,не владееше.Само се надяваше връзката между двамата братя да бъде такава,каквато я бяха описали и щом Миани излекува Ника,Нава също да се оправи.Поне можеше да му помогне,като го прегърна и положи главата му на рамото си.Изхълца няколко пъти,стисна очи и вплете пръстите си в окървавените му коси.

- Не трябва... да сте тук...- той все така си упорстваше, нищо че всичко правеше с огромни усилия, но явно тези усилия не бяха достатъчни че да отблъсне ангелчето. Затвори очи, от тези нейни сълзи сякаш го болеше още повече, прекалено много, и се опита да си поеме дъх, като за ново изречение:- По- добре... вземи сърцето ми, за да увеличиш силата си, вместо да я хабиш...
Нава вече не слушаше, иначе щеше да се опита да възрази сигурно още преди него, също затвори очи, опитваше се само да се добере до няколко глъдки въздух, когато усети лечебната магия, силна колкото и самата болка, макар и да не беше прилагана върху него, беше същата, а и цялата тази светлина, която струеше от Миани:
- Трябва да... спреш сестра си...- пророни ипогледна Джесика умолително:- Не бива.

-Не мога....не мога...-поклати глава и прехапа устни.-Не и след като е започнала...
Миани също,но до кръв,докато продължаваше да лекува.Даваше своята кръв за неговата,това правеше...и процеса не беше никак приятен.Част от раните се затвориха,но имаше още толкова много.
Стисна очи,дръпна ръката си,замо за да хване стреличката с нея и да рани и другата.Изтърва магията и с тресящи се длани отново го докосна.Крилете ѝ се разпериха,не съзнаваше колко светлина изпускаше ореолът ѝ...нямаше да нарани никого,той дори спомагаше за лекуването.Стигаше Нава и също му помагаше,така и двамата почти се възстановиха.Джесика осъзнаваше много добре каква цена щеше Миани да плати за това,затова прегърна Нава още по-силно.
-Аз...-ангелчето най-сетне свърши.Белезите не можеше да премахне,щяха да си останат с тях,но поне щяха да се оправят.Сигурно още се чувстваха толкова зле,но...
Ореолът спря да свети.Напълно угасна.Напука се на две и падна на студената земя.Перата на крилете ѝ бързо започнаха да окапват,а тя изкашля една огромна доза кръв.Причерня ѝ изведнъж и се принуди да се отпусне върху Ника,докато бавно умираше.
-Се радвам...че ще сте...добре...-след всяка дума избълваше още кръв.

- Глупаво, глупаво...- пророни и я погледна, право в лицето. Не разбираше, защо го беше направила? Нейната кръв... всичко това. Тръсна глава, а червените му очи трепереха, докато я държеше в ръце:- Защо всички белокрили ангели сте толкова... глупави?!- лоши спомени, болезнени мигове, от деня в който брат му се беше разделил със своя ореол. Вдигна поглед към него, не знаеше какво да го попита, а искаше съвет, молба. Нава потрепери, стисна зъби, не беше сигурен, това го беше чувал само... само като беше част от царството:
- Саможертвата...- проговори и посочи с ръка капещите й криле:- Дай й едно от своите, достатъчно силни са за да заменят нейните две... тя жертва ореола си.
- Но...- крилете му, та той дори не знаеше как вече да ги ползва, просто се освати на интуицията си, целуна я по челото, а онези призрачни ервени криле този път увиха и нея и... станаха плътни, покривайки двамата напълно от погледите на Нава и Джесика.

-Това...това ще я спаси ли...?-нищо вече не разбираше,особено от всичките тези крилати истории.-Нали няма да умре?!Нали?!
Губеше още кръв,трябваше да загуби толкото той.А тя беше толкова мъничка,крехкичка...нямаше никакъв шанс.Погледна нагоре към него и успя едва да поклати глава,нямаше шанс.Магията беше завършена,нищо не можеше да я спаси.Но пък...усмихваше му се толкова топло,както никога до сега.

- Това е грехът на ангела...- сведе глава, сгреши, дори и силите на червенокосия не бяха достатъчни, плътните криле... те просто се разпаднаха, миг селд като се и появиха, нямаше ги, вече не можеше да направи нищо с тях, оставаха си само на думи, че ги има, но не значеха нищо, вече не:- Да мразиш и да обичаш, да даваш живот и да отнемаш... да се жертваш за някого... това е всичко.
Ника потръпна. Защо? В ръцете му сякаш умираше втори ангел, а той не можеше да даде нищо повече, за да го спаси, не беше като връзката с брат му, тогава бяха направили всичко, когава си бяха поделили общия живот и нищо не им беше останало, което единя да успее да размени просто така.

Джесика ужасено премести поглед върху Миани,която успя едва-едва да ѝ отвърне.Усмихна ѝ се и на нея...Сините ѝ очи се напълниха с още сълзи,тя прехапа устни,но не можеше да погледне настрани.Сърцето ѝ се счупи на две,когато видя как последното перце падна,всичко останало се превърна в прах.Миани затвори бавно очи и внезапно стана тежка,ръцете ѝ се отпуснаха надолу...
И тя си отиде.

Стисна очи и приведе глава, така че влажните кичури да скрият лицето му напълно. Нава го познаваше, знаеше как изглежда сега, ако е същия като когато бяха на десет. Сви устни и прегърна синекосата, беше глешка, и двамата братя го знаеха, не биваше изобщо да допускат това да се случи, защото сега Ника... наричаше себе си убиец на ангел. Изправи се, вдигайки кестенявото момиче на ръце и се насочи към изхода, бариерата там бързо падна, щом той премина. Щяха да се крият тук от света, докато те двамата не умрат, а то съвсем се объркаха нещата... сега, щяха отново да бъдат усетени, че са живи.

Джесика беше онемяла,не можеше нищо да изрече.Нито да мръдне,нито дъх да си поеме.Сълзите капеха като ручеи надолу,тресеше се като есенно листо.Искаше да узнае къде Ника щеше да отведе всичко,което беше останало от сестра ѝ,но не намираше сили да изрече и думичка.
А тя...тя беше като малка кукла,в магазин за играчки.Със затворени очи,дори и ореолът и крилете да ги нямаше,изглеждаше толкова малка и невинна.Свещеността ѝ сякаш се увеличи съвсем.Кафевите ѝ коси падаха надолу,кожата ѝ заприлича на порцелан.Белия шал се изплъзна и падна в скалите,закачи се на една и като призрак започна да се вее.

Вървеше бавно, но и уравновесено, можеше да скрие как се чувства в момента, поне пред синекосата можеше, но не и пред брат си. Нава въздъхна тихо и поклати леко глава:
- Трябва да се върнем в лагера... тук не е безопасно, особено след като бариерата ни падна.- пророни тихо, не погледна след червенокосия, той просто продължи напред, към ръба, към водата, мълчалив, но разкъсван от вътре. Имаше мъка в очите му, добре че бяха и скрити обаче, защото редом с това имаше и неописуем гняв, жажда за мъст, за разруха... щеше да погуби някого съвсем скоро.

Тя нищо не изрече,разбира се...каквото щяха да правят,тя въобще нямаше да се противи или пък да спори.Тя самата се чувстваше мъртва,мъничката ѝ сестричка...нямаше я,нямаше я!Стисна очи,сви ръцете си в юмруци...накрая се насили да кимне.Изхлипа силно,не,не биваше така...Миани нямаше да иска да е така...но не можеше да го спре,просто не можеше.Цели петнайсет години с това лудаче и то просто да ѝ се изплъзне между пръстите...

Погледна за последно към брат си, макар че той явно вземаше решенията доста бързо, изчезвайки в червения си вихър заедно с Миани, последван и от белия, от пещерата вътре. Всичко днес просто се обърка прекалено много.

-Еееей...
Изстреля златната си стрела нагоре.Нещото се изгуби насред сивите облаци и вятъра,май нищо нямаше...
-Там.
Изведнъж нещо като експлозия озари небето и го покри в златно.Облаците,които вечно бяха там,не мърдаха...разкриха някакъв бял процеп в небето,точно над центъра на водовъртежа.Аманда прати още няколко стрели,всъщност много...Докато не се получи сребръст път нагоре.

Розовокосата баба се загледа любопитно нагоре и вдигна леко ръка, като подкани пеперудата да мине напред, а тя го последва. Нава хвърли един поглед назад, още от тук се забелязваше онази пещера, извърна поглед изведнъж и го пренесе на синекосата тъжно, докато брат му дори се загледа назад за по- дълго и вдигна ръка рязко, червени следи пропиха камъните горе и се сринаха, точно пред входа на онази пещера, лош спомен, който искаше да заличи.

А Джесика,тя не поглеждаше назад,само нагоре по тази пътека...Огън в очите,щеше да си я върне!
Затова и тя тръгна със сигурна крачка напред.Пътеката не беше толкова широка,а бушуващите води и силния вятър не бяха много приятни фактори...
-Хайде,бабо,като толкова ти знае устата.-махна с ръка ангелът,все едно специална покана ѝ даде.

Генкай се подсмихна, но си премълча този път, продължи нагоре като от време на време се подпираше на онази тояга и я ползваше не толкова за нещо като бастун, ами по- скоро за опора при транплин. Вървеше си спокойно, не я беше страх, но й се струваше че колкото повече вървяха по тази пътека, толкова повече тя се променя. То итака беше, сиво- розовите коси станаха по- пъстри, напълно розови, а загрубялото й лице се изглади, превръщаше се в... момиченце.