И той не знае...

О~ще една педя, по дяволите... - ръката му отново се хлъзна по нещо гадно, май беше найлон... Но със следващия опит успя да се качи горе и въздъхна. По дяволите с това... гробище? Нищо за ядене, без жива душа... Изобщо супер. Може би си му беше навик да попада на тези места. Не, това някой друг път. Надигна се и се огледа.
Беше избрал да се качи на една планина странни нещица, което беше трудна задача, но поне го спираше от онези мърморения. Сега се огледа.. Ами... Една планина, втора... Можеше да си ги брои с цяла вечност, това беше безкрайно... Може и да беше минавал от тук преди... Значи е имало път. Скиталците винаги си проправяха път през подобни места... Въпроса беше, че трудно щеше да се намери. Повдигна рамене и се обърна назад, за да разгледа. Кой щеше да минава в този късен час по подобен път, ако имаше изобщо такъв? Никой... О не, някой - той. Естествено...
Отново въздъхна, като се помоли иронично за себе си и се огледа. Добре се беше качил тук, а сега как щеше да слезе!? Голяма работа, едно две натъртвания. Хвана меча, за да се подпира на него и естествено избра едно неподходящо място. Понякога винаги се смяташе за малко глупавичък... Или просто човек с един огромен хубав... хубав... късмет? Успя да се задържи горе и избра по-подходящо място.
- Какво ми става и на мен, търся град, не тренирам за алпинист. Къде се е чуло и видяло аз алпинист? Глупости правя... Безнадеждно откачен... - до сега можеше да е отишъл къде ли не...
И още нещо... Мразеше глупави гробища с глупости, защото се чувстваше още по-тъп.... Това относно трудното ориентиране в подобни "планински" местности...

- Бинкусу но саке о... Тодоке ни юку... йо... - подтискаше го... По дяволите тези кулички. Направо ако можеше щеше добре да ги изравни с земята. Всъщност това го можеше де, но нямаше време сега. Понеже беше тъмно и неприятно можеше да си мисли за далеч по-хубави неща. Например.. Градче... Хубава храна... Не че му трябваше... Всичко да се нареди... О, боже какви хубави мисли, нали.... Можеше да си пее така до края на вечността и да не може да направи нищо. Това бе друга тема от неговото всекидневие....
Спря се насред пътя си. Струваше му се, че нещо не беше съвсем наред. О, почти беше забравил вече, какъвто си беше отваян. Затършува из малката пътна раница нещото, което го притесняваше и се усмихна, когато го откри. Почти чудо, наистина. На пръв поглед приличаше на нищо и никакво идеално кръгло парче тенекия, като всички боклуци наоколо. Само че... Само че това беше лошо.
- Точно сега ли намери да се завееш, бака маримо - изръмжа на себе си и пак се огледа - Събуди се, събуди се глупаво същество спящо.... Все аз съм ти бавачка...
Какво можеше да направи когато бе толкова далеч и въобще дори не знаеше къде и колко далеч е от.. нея... - Следващия път ще те накарам да ми дадеш нещо по-подходящо, глупава змия...
Нямаше особен смисъл да продължава да го обижда и да си мърмори, говореше си сам, а това никак не беше на обре, според хората... Понее така беше чувал.... Прибра парчето тенекия в джоба си, където то продължи да присветква в червено без да му е от особена полза и тръгна отново, този път в опит да намери нещо, което да го изведе на правилен път...

"Хмм, да преценим ситуацията..." първо се беше опитал да нападне онзи, което се беше случило още от самото начало, когато навсякъде беше още прекалено объркано. После онзи беше извадил нещото, което нарече меч от един... музей май че... "Значи да... Тъй като, както виждаш, отношенията ни не са тъй прекрасни се съгласихме, че ще е по-добре да измислим нещо друго. Пък и не е чак толкова глупаво"
Затвори очи и скоро седеше до лилавокосата "лисица" като.. човек... Да, в днешно време си беше, иначе преди хората щяха да го гледат странно и да го питат от къде е взел толкова синя боя за коса.
- След като обаче вече не му трябвам много не може да се каже, че имам някакъв господар. Все едно той да си има, съвсем същото е.

- След като заседяхме тук.. аз предлагам да си намерим някое местенце за почивка... - и лилавокосият си намери една достатъчно издръжлива подпора, на която смяташе да спи, вероятно.
- Без храна?
- Каква храна? Аз имам само ябълки. Не видях нито една странноприемничка, която да е достатъчно наблизо. Нито колибка. Какво? Сега където и да отидеш се си в пустинята или на някое такова място...

- Хм, като се замисля не особено... Просто въпрос от навик.. - въпреки че не помнеше защо. Не че вече го интересуваше... Вече отдавна миналото не го интересуваше никак... Там, където беше седнал му изглеждаше напълно добро място за малко почивка. Пък утре щеше да изяде... каквото имаше... За него това не беше от първа важност.
- Аз предлагам утре да се поразтърсим и да намерим някое градче. Току-виж ни дали работа или пък храна - вече полу-заспало се обади лилавокосия, настанил се на нещото без различима форма. - Някъде наоколо все трябва да има някоя къщичка за хора като нас...

- Да.. оясуми...
На Винр как му се щеше да провери дали все още лилавокосия е по-слаб, докато спи... Ако пак му погодеше номер... Само дето заспа преди дори да измисли какъв номер. Онзи с шапката се ухили и най-сетне се унесе по-спокойно. Някога преди дракона имаше този навик да го дразни докато спи, но сега поне беше... уморен.
А сутринта, можеше да се обзаложи, нямаше да донесе нищо ново в това забравено от всички място... Май това как се хили, че е победил го сънува цяла нощ.

Всичко беше заради проклетия дракон... Имаше се предвид сутринта... Многооо рано сутринта. Както казваха хората - толкова рано, че чак късно.
Събуди се под купища дрехи. Кога по дяволите беше тръгнал с толкова дрехи на гръб? После се осъзна и изсъска гневно.
"Винр... Трябваше да те хвърля още преди да сме се запознали" и синекосия не можеше да се сдържи повече, засмя се, макар и тихо. Нещо малко и лилаво се шмугна в тъмното и се намуси от там. "Заспивай, ще се разправяме сутринта. Като не ти се спи поне иди разучи околността"
- Хубаво, хубаво. Все пак се хвана... До скоро, шефе, ти гледай да се върнеш докато не е станало късно