Ще ги върна бе,ще ги върна,не ме бийте!

-Ей,махна се най-сетне...-отдъхна си,когато този изчезна.
Поолюля се,докато не се оказа в полу-седнало,полу-легнало положение до Винр.Пое си дълбоко дъх...да убиеш наистина беше нещо разтрисащо,но пък това беше призрак.Щеше да го преодолее.
-Ти добре ли си...боли ли те?-докосна го внимателно.

-Хайде,Смърт.-Аманда спокойно застана пред него с една чупка в кръста,скръсти ръце.-Веднъж съм се срещала с теб...няма да ме изплашиш.
-Теб не.-черните му очи погледнаха нагоре към останалите.-Но те ще трябва да минат през изпитанието.
-Давай тогава.
Онзи внезапно се ухили като хищник.Жената с безкрайните руси букли отстъпи назад,когато Дакиан се раздели на няколко отделни образа.Аманда се оказа окована в затвор от кристали,нямаше право да се меси...същото се случи и с Генкай.
-Здравей,Джес.-висок,черен,с дълги коси.Тиг.-Липсвах ли ти?
Очите ѝ внезапно се разшириха.Тя отстъпи крачка назад,но бързо се окопити и остана на едно място.Забеляза с крайчеца на окото си как останалите образи разкъсаха цялата тази белота и се насочиха към останалите.

Той потръпна, после пак си остана скован в същата тази поза. Приличаше на някой окован във невидими вериги, който още си чака наказанието. Или в момента го преживяваше, кой знае. Да бъдеш швейцарско сирене не беше никак лесно.
- Съжалявам - промърмори тихо накрая, вече беше твърде късно и за това що се отнасяше до някой друг... Но сега не ставаше въпрос за това.

- Като на кино.- отвърна с весело гласче и седна на земята върху коленете си, а тоягата остави пред себе си, как щеше да бие някого по главата с тази тояга, само като се върнеха оратно.
Йозеп беше отблъснат назад и залят от въртележка от пеперуди. Все още беше безчувствне, тези негови себеподобни едно време можеха да го стреснат, но едно време беше отдавна. Сега само отстъпи още крачка назад, движейки студените си сини очи по спиралите от пърхащи напасти.
А Нава и Ника, за тях беше едно и също, битка по между им. Пред белокосият се появи свирепият образ на другия, такъв какъвто наистина би могъл да го погуби, ако не бяха братя, е явно в този случай трябваше да забравят това, поне за сега, което обаче щеше да е трудно, ако се съдеше по изражението на истинския червенокос в момента, забил кървавия си поглед в сините очи на двойника на брат му, сякаш го ивиждаше за първи или последен път.

Тя нищо не изрече,не знаеше дали съжаляваше за миналото или сега...или заради и двете.Можеше да му каже "Няма нищо",но беше безсмислено,нямаше да го чуе.Затова се приближи до него и го прегърна,може би това щеше да го стигне повече от думите.

Кинжали,ножове,всичко тръгна по нея да хвърчи.Тя успя да се измъкне на повечето,но няколко червени следи се появиха по лицето и ръцете ѝ.
-Само дето ме е яд,че не бях аз да я пратя тук...-онзи се ухили и метна още един кинжал по нея,тя бързо се превърна в котка и му избяга.-Страх ли те е от мен,Джес?Но боже,защо?Аз те обичах...

Пеперудите приближаваха все повече и повече, някаква параноя го налетя, защото тръсна глава рязко, първото му такова движение от много време и изведнъж забеляза... ръкавиците? Те липсваха, така изведнъж изчезнали, а черни пеперудки казаха по ръцете му, по нечовешки бялата кожа, яколко успя да махне бързо, но те идваха все повече и повече.
- Ника, спри се!- ставаие дума за меч в неговите ръце, е, явно това беше прословутия червен меч с широко острие, с който побъркано усмихващия се червенокос двойник нападаше Нава.
Другия отстъпи малко назад и сви очи, виждаше ореол над главата на брат си, но беше черен, блестеше в черно до неузнаваемост, а перата, които хвърчаха около тях бяха като някакви безмилостни остриета, чудещи се от коя страна първо да нападнат.

- И благодаря - каза след малко, въпреки че не му се щеше. Не обичаше някой да го боли заради него. Вече знаеше защо, въпреки че го осъзна по трудния начин. Не че с това нещо щеше да се промени. Може би... малко... Стига изобщо онзи да излезеше от тук... Кой знае къде се беше залутал със своята си музика. Винр винаги беше мислил, че това ще го провали.
Щом можеше да мисли за него, може би беше по-добре. Швейцарско сирене да... Но поне знаеше защо... Това изобщо беше ли добро? Предстоеше да разбере.

Кинжали,кинжали,кинжали...откъде всичките тия проклети кинжали?!Все едно целия беше направен от тях.Един неприятно се заби в един от предните ѝ крака и тигъра изрева от болка.Погледна свирепо към него.
-Ееех...и ти много скоро ще се окажеш при сестра си.За нея дори и мен не можеш да убиеш.
Така ли?О,добре...Сините очи,весели и топли,на Миани просветнаха в съзнанието ѝ.Тя настръхна,приклекна и му се нахвърли,повали го на земята и започна да хапе и дере.

Джени просто кимна...
-Татко,той...добре ли е...или и той е тук?

- Някъде тук - стори му се че ръката му се движи бавно, но и без това не му беше до това. Измъкна от джоба си малкото медальонче с хитро навитата на колело сребърна лисица, която в момента сякаш спеше. - Но не и наблизо...
Къде ли го беше завлякъл? Трябваше да помисли тогава, но... Тогава мислеше как да му стори зло. Може би вече беше успял...

Не само, че бяха напасти по ръцете му, но и бяха решили да му отнемат маската. Това накара очите му да трепнат и се отказа да гони черните насекоми, вкопчвайки ръце в метала над устата си, не, това не биваше да позволява да му го вземат. Страх. Имаие страх и в това безчувствено същество и сега си пролича, щод роди коленичи, прикискайки зелязото към лицето си, докато пеперуди се опитваха да го изтръгнат от него.
Беше наистина като обезумял, замахваше от всички страни, докато белокосият се опитваше да избегне всеки удар:
- Няма... да отвърна!- извика, но точно тогава пое прорезен удар, който го съболи, а червеното острие се насочи към сърцето му.
На него пък сякаш не му пекаше и от това, стоеше и трепереше, покосяван от всяко бяло перо, раздиран, докато ангела с черниа ореол не се появи пред него и го хвана за врата:
- Ти не заслужаваш да живееш... никъде, никъде... няма полза от теб, безсмислено е, безполезен си, ненужен, нищо не можеш да направиш, никога не можеш да предпазиш, нали? Не, не, ти не желаеш никого да пазиш, само себе си, но сега и себе си не можеш вече...- прошепна тихо, почти до ухото му, а острите бели криле се свиха напред, като с шипове, към червенокосия.

Тиг без малко да прониже муцуната ѝ с кинжал,но тя внезапно го захапа за врата...прекърши го на две.Тялото се превърна в облак от тъмнина и се върна обратно до русокосата.
Тигърът фиксира противника на Нава.Е,па най-сетне да може да разкатае фамилията на червенокосия,дори и като образ от Смъртта.Скочи и го повали далеч от ангела,а меча падна настрани.Такава лапа му тегли през лицето,с ноктите направо го раздра.

-Т-трябва да го намерим...-помогна му да се изправи и остана така като опора,да не падне.

- Или той да намери нас - различно от лилавокосия Винр си нямаше и на идея как можеше да го открие. Никога не беше обръщал внимание на обясненията му. Дали трябваше или не, беше късно вече да узнава - В тази тъмнина... Моята... Имаме ли някакъв шанс...

Това го изненада, очакваше червеното острие, забито в сърцето му. Ако така стояха нещата, ако той загубеше това сърце, брат му също, и без това вече беше на ясно, че и двамата бяха на едно мнение, отностно животите си. Изправи се внимателно и фиксира тигъра, рзащеш двойника на брат му:
- Аз няма да убия никого, но не мога да позволя и ти да го направиш, и двамата ще си отидем ако трябва... Ника, така е редно.- пророни и стисна очи, някакъв блед символ просветна на челото му и наоколо се разля още по- ярка светлина, която изпепели нападателите на Йозеп, точно преди да са успели наистина да изтръгнат маската му. Той заби ръце в земята и задиша тежко, а една капчица пот се плъзна по челото му и капна върху ръката му, ръкавиците все още липсваха:
- Това чувство...- пое си дъх и примига няколко пъти, за да дойде на себе си.
Червените очи просветнаха внезапно, по ярко, а едни тънки черти се появиха по лицето му, като драскотини идващи именно от тези очи:
- Така е редно, хм?- беше чул друг глас, от някъде, макар и да не виждаше източника:- Самоубиец? Не съм такъв, и ти не си, поне още не е дошло времето. Не и докато не приключим тук, докато не изведем тези, за които дойдохме. В такъв случай...- белите шипести пера се пропиха в червено, точно като потопени в кръв, но не достигнаха целта си, той ги отблъсна и удари черния ореол над главата на онзи:- Това е безполезното, не аз!

Наглед глупави мисли изпълниха главата ѝ,но ѝ помогнаха да засаби и този образ.Заради него Миани беше тук...заради неговата глупост,заради неговата слабост,заради него!После щеше да се успокоява,сега го раздра на две,буквално.И тази част от Смъртта се върна обратно,онази жена,тя просто гледаше със сините си очи.Стискаше жезъла с кристалите...бяха се справили,защото и последната част,свързана с фалшивия червенокос,също се върна,след счупването на ореола.

-Може и да нямаме...-пое си дъбоко дъх,болеше още повече сега.-Не знам вече...не знам какво да правим,къде да търсим...

- Киното свърши.- отбеляза Генкай и въздъхна тихо, изправяйки се и вдигайки тоягата.
- Боже, Ника, смей да пипнеш меч някога!
- И ти ли? Не ти ли казах, че ще се самоубием, само когато изведем всички неправилно попаднали тук, на вън?
- Каза... значи, все пак наистина е редно.- хвана го за рамото и му кимна, а червенокосият разтърси глава, отново да скрие червената злоба в очите си. Йозеп, понечи да се изправи, но потрепери, така не го беше страх да се раздели с тази маска никога до сега, добре обаче че и ръкавиците пак се появиха, покривайки изцяло ръцете му.

- Може би ако останем тук... - какво? Той можеше да продължи да се чувства ужасно заради тялото си на решето, тя едва ли беше по-добре... Можеха да си останат тук вечно... Пък той понякога щеше да се връща и да се бие с тях... Светло бъдеще... - Може би ще трябва да последваме песента - от едно определено време я чуваше, въпреки че май беше просто илюзия. Не че щяха да попаднат на някое по-лошо място от това. Навсякъде си беше тъмно. Песента изглеждаше твърде далечна... особено за тях каквито бяха сега

-Победиха ме...-Дакиан отново се появи до русата.-Гадни,досадни,прокле-
-Така.-русата му тегли още един жезъл в главата и пристъпи напред.-Заслужихте правото си да не бъдете погълнати във вечния сън.Заплатихте с кръв и страх...
Тигърът разтърси глава да се поосъзнае,че желанието за още кървища го беше поразтресло.
-Можете да минете...-русите ѝ букли се люшнаха леко,когато тя махна с ръка и още един такъв процеп се разтвори пред тях.-Но ние няма да ви насочим къде е това,което търсите...сами ще трябва да го намерите.

-Аз не чувам нищо...-отслабваше,бързо.Прекалено много кръв,прекалено много.-Води ме тогава.

- Ще опитам.. - ако това всичкото си беше негова измишльотина.. Загубена кауза...
Това отнемаше часове, години, векове... Отново... Как можеше да е такъв инат и да го нямаше? Трябваше да е някъде там, не можеше да продължи вечно така...
Не знаеше кога и от кога вече се движи по коридори. Високи и някак мрачно подтискащи. "Училището има големи прозорци и много стаи...". Възможно ли беше?
Коридори с дълги, лилави следи, оставящи странна миризма на отрова. Това беше.. отрова... Но сякаш никой не беше минавал от тук преди.

- Да ви имам отплатата...- процеди и продължи напред, Нава само поклати леко глава след брат си. Нетърпелив. Гернкай изцъка с език тихо и кимна към чернокосият, отново пеперуда, хвърчаща около нея:
- Гледай за един друг белокос с черен ореол.- прошепна и се намръщи лекичко.

Джесика ги изпревари всичките и се хвърли вътре в процепа,преди някой да е гъкнал.

-Какво е...това...?-Джени не можеше да не попита.Оглеждаше се,докато двамата вървяха едва-едва.Дори не усещаше как краката ѝ се движеха.

Като от стая в стая, така се прехвърлята, а процепите бяха врати, явно:
- Кой трябва да е с черния ореол всъщност?- попита тихо белокосият.
- Ще видите, сигурно...- вдигна рамене розовокосото момиченце, продължавайки да си подсвирква, вървейки. Някъде напред се чуваше шумолене на река и музика. Ника спря на вясто и погледна с треперещи очи напред:
- Ерху.
- Да, определено със сигурност.- кимна Генкай, но не се спря.

- Училище... и отрова.... - което никак не му харесваше. Както не беше на себе си вече можеше да си представи какво може да изникне от следващия ъгъл. Тук беше опасно. Твърде тихо... Твърде мрачно въпреки светлината. Твърде тихо. Отровата продължаваше да става все повече и повече, сякаш някой беше се опитал да отрови сградата.
"Смърт. Смърт с отрова от отчаяние" обясни някой и се засмя. Някой беше доволен, някой беше успял. Черно същество, покрито с лилавата гадост се изпречи на пътя им, влачеше се досущ като тях... И беше ужасно, защото Винр го позна... "Следвайте ме, ако искате да не потънете в море от болка... Още веднъж"

Джени се вкопчи за синекосия за миг уплашено,какво беше всичко това...тази отрова,тръпки я побиваха от нея и с всяка взета крачка се притесняваше все повече и повече.

"Едва ли Миани ще е там..."-тигърът забави крачка,докато Генкай не мина покрай нея.

- Коя си ти? - просъска досущ като дракон срещу звяра от неопределен вид, който им беше обърнал гръб за миг. - Няма да те следвам, отровата е твоя, нали?
"Тя" обърна глава и ги погледна с големите си сини кристални очи. Безизразни.
"Моя е. Но аз вече нямам значение. Не търсите ли някого?" тя им обърна отново гръб, ако искаха, да я следват ако не.. ами да се изгубеха в потока от лилава отрова, която убиваше... Чудеше се до къде ли е стигнал нейния събрат с битката... "Аз съм годеницата му. Преди бях, преди онази случка... Винр. Ваш е изборът" и тръгна да се влачи по пътя, по който беше и дошла.

- Зависи как е с музиката.- отвърна розовокосото момиче:- Но пък и това е нещо, което може поне малко от малко да ни насочи.
- И да иска нечий живот в замяна.- промърмори червенокосият.
- Не мисля, няма да има полза от ничий живот.

"Абе...да ви имам бавенията и размишленията аз!"Ядосваше се на всяка изгубена секунда,беше сега или никога и предпочиташе да не си губи времето.Затова се затича напре право към музиката,беше нещо,някаква следа...

Джени пое една крачка след нея,отровата започваше да има ефект и над нея...сведа се завъртя,започна да се размацва.
-Искаме да го...намерим...Винр,онегай...