Пак ли тук...

Тишина. После леко мръдване на мустаци, по които се отрази леката светлина и две изкрящи очи. Мишка. Плъх. Беше черен. Неестествено голям, но само това. Отново се скри в тъмнината на коридора. Твърде несигурен. Може би никога преди не беше виждал човек? Или се страхуваше от непознати... Ако имаше и други.

То потрепери и отстъпи докато тя се приближаваше. Отстъпваше по коридора, от който явно беше дошло.
"Не съм сам. Махай се" май звучеше като предупреждение. И то не много мило предупреждение. Едва ли някой би живял в такова свърталище, но явно някой... Плъха беше готов да избяга така или иначе. Твърде зелените му очи святкаха твърде предизвикателно за толкова уплашено животно. Стресна се още повече, когато Винр се довлече посредством медальона и се огледа стреснато наоколо, мислейки си, че ще намери само боклуци. Съществото не издържа и отпраши по коридора.

- Внимавай! - в същото време от тъмното изкочи още един твърде едър силует, за да бъде дори определен. Ръмжеше като разярена мечка и тъкмо вдигаше нещо дълго и остро, когато Винр успя да го събори на земята, което причини свлачище от близкия коридор, невидян до сега. Това си беше човек... Един много намръщен страшен човек... Твърде блед на тази лека светлина. Сива коса, сиви очи. Вероятно бе живял тук доста време. И пушеше две пури?
"Страх ме е" плъха се скри в джоба на огромното му яке, също бяло. Онзи се измъкна от схватката и ги огледа с неприкрит неприязън.
- Ще ви изведа навън - гласа му също беше някак пресипнал и странно дълбок.

Онзи сивия ги огледа отново, после като че ли се поотпусна. Може би някога все пак бе живял сред хора и знаеше как да се справи по-добре от плъха.
- Сигурно си ранена. Ти там, помогни! - направо се скара на Винр и знаеше как да бъде страшен ако го поиска. После малко по малко се приближи до тях, сякаш отначало бяха отровни, после се поуспокои. - Ще трябва да те превържем. Да почистим раната. Може ли? Или по-добре шефа...
Може би щеше да помогне на Винр, който помагаше за изправянето, но не знаеше как биха реагирали, просто извади онова страхливото от джоба си и го пусна да върви напред, за да не му трепери в джоба.

- Съжалявам, че исках да нападна. Но никой не е влизал в дома ни... никога... - кимна неопределено към коридора. Какъвто си беше огромен, май сметна за по-добре да не се опитва да помогне той. - Ще стигнем достатъчно бързо, за да не стане твърде лошо.
- Много успокояващо...
- Ти си дракон, ти ще се справиш бързо. Следавй ме. - и той с учудваща бързина тръгна по тъмния коридор. Винр за миг се загледа в гърба му, където бе изписано просто една дума "Справедливост" с йероглифи. Червени йероглифи.
- Ти от къде... - тръгна да го пита, след като бързо го последва, все пак внимателно, но спря по средата на въпроса. Току-що узна отговора. Защото кошмарът оживя в същия миг. До болка познатата мелодия на лилавокосия, изпята с помощта на една флейта.

- Ъ.. Да... - объркано се върна накрая в реалността, но последва онзи сивия доста по-внимателно. Минаваха сред все по-странно подредени неща, така че да образуват стени и ставаше някак по-светло. Нямаше особено много светли тела, нещо друго беше. Сивия стигна до огромна част от прозорец, покрита с прокъсано перде, твърде ярко осветено.
- Не посрещаме гости, но ще ни простите. - и дръпна пердето, което служеше за врата към прочистено място, не твърде голямо и тясно. Където по средата някъде имаше една дървена тежка маса, на която седеше по турски източникът на светлината, до него момче с черни, подобни на козината на плъха коси и същите ярки зелени очи разказваше нещо тихо и ентусиазирано. Русокосото същество, което блестеше се сепна и после спря да свири. Явно ги беше видял.

Онзи постоя малко на масата си, момчето беше притихнало и отново свило се като мишка. Накрая русото същество се обърна и намали блестенето до нормално, колкото да се виждаха. Стаята очевидно се огряваше от него.
- Разказаха ми - просто кимна към сивия, който тръгна да говори. Обърна се към другите и скочи от масата с лекота, почти невъзможна за човек. Остави флейтата в една кутия и се усмихна - Елате насам, по-светло е. Имаше тук някъде медицински пособия, сядай на масата да видим раната...
Без никакви предисловия, никакви въпроси, никакво представяне

Сложи на масата дооста голям набор от хиляди джунджурии, които докторите някога бяха мислели за полезни. Пък и той, ако имаше някакви останали стъкла... И няколко мехлеа, които поне знаеше ,че бяха достатъчно добри да спрат кръвта и прочие.
- Може и да боли малко. - като започна с работата си каза, добре че се сети да спре светлината почти, почти. Беше слънцето, слънцето пареше и то доста... Но когато беше весел, почти винаги. - Смок, можеш да предложиш на дракона саке, докато аз се оправя.
Сивия кимна и кимна после и на Винр. Драконът още следеше подозрително съществото, което трябваше да намери от години. Но може и да не беше то? Щом знаеше, значи...

- Хм, виждаш и сама - продължи да се усмихва онзи, който се стараеше все пак да предотврати болката доколкото беше възможно. - Това всъщност е съвсем малко свърталище и може да се срути, постоянно допълваме по някоя подпора.. Но живеем тук от години и се чувстваме по-сигурни.. Навън винаги има какво да уловиш за храна. - дали го разказваше просто за да има тема различна от болката? Вероятно. - О и съжалявам за държанието на плъха. Момчето е малко недоверчиво откакто преживя един шок...

- Никой освен вас - поклати глава, щеше да се вдигне голям шум ако беше дошъл някой, както и сега. Можеха да изглеждат спокойни хората му, ама малко бяха напрегнати. Той го чувстваше. Само заради момчето, което отново стоеше в тъмния си ъгъл. - Поне днес. Почти свърших.
Разви бинтовете със странен знак върху тях, да са му под ръка.
- Драконе, ти не пиеш ли? Или предпочиташ ябълков сок?
- Това е гадно - не се усети какво го питат в първия момент. - Това е по-добро.
- Радвам се.

- Лилав ли.. - той завъртя очи, явно объркан за момент от нещо. За миг се спогледа с онзи, големия до вратата, а той вдигна рамене също толкова объркано. Но това беше само за миг, преди объркването да изчезне напълно от лицето на русокосия - Не съм сигурен. Когато всичко започна да се променя ние също пострадахме. Спътниците ми изобщо не изглеждаха така преди удара. Нито пък аз. Напълно възможно е и да познавам някой такъв преди да е станал.. лилав?

- Цигулка и пиано? - оживи се момчето от тъмния ъгъл и се приближи. Зелените му очи заблестяха, осветени от леката светлина на златокосия. Сега май не се страхуваше, а? Пристъпи все пак малко несигурно напред и пак погледна двамата си обикновени спътници и защитници. Сивият оставаше безизразен, русокосият се беше замислил - Ако е това, Дай-чан беше единствевия оцелял с тази специалност.
- Дай-чан не е... лилав...