Пак ли тук...

- Хм? - въпросително се обърна към русокосия и го огледа странно. Ами да, беше му позната тази униформа. Но не си спомняше чак пък толкова златен човек в училището си. Нито пък някой, който блестеше от хиляда километра. - Благодаря ви все пак... който и да сте.
Онзи живна и за миг се оказа долу до него, хванал ръката му да се здрависат.
- Много ми е приятно! Нямаше защо, не ми благодарете! Радвам се да видя някой като мен... Или подобен на мен... От години не съм виждал някой все още сособен! - и така нататък и така нататък.. чак Муртаг уплаши.
- Ааа... ти си? - успя да го попита накрая.
- Аз ли? Аз съм Ним.
- Ним? Че защо пък Бял? - опа... Този смях му беше ужасно познат. Твърде ужасно познат, от онзи кошмар наскоро. Онзи... В смъртта.

- Той прилича... На Дай-чан... - усмихваше се момчето, което се беше сгушило до онзи големия.. Как му беше името? О, те дори не се бяха и представили. Едва ли имаше нужда, вероятно си мислеха, че скоро ще се прибират обратно.
- Скоро може и да разберем - онзи си намери един стар стол и се настани да погледа небето. Нямаше намерение да гледа как онези долу се чудят дали се познават или не.
- Бял съм.. заради светлината... Ти... Ти музика ли си учил? - по дяволите същия разговор беше. Абсолютно същия... Само името беше различно. Можеше да рискува.
- Микаге?

Двамата спътници на звездичата мигом се изправиха заплашително, готови за удар. И двамата посегнаха към оръжията си. Единият към огромната рапира на гърба си, момчето към малката кама в пояса. Само при споменаването на едно име.
Златокосият помръкна отново и се намръщи.
- Разбирам. Надявам се да си ти. Един от деветимата ми спътници ли си бил... Или зло, което ме е нападало преди?

- Можеш да свалиш стената - спокойно кимна той към нея, докато се опитваше да издържи на несигурния поглед на така наречения Ним, който бе готов да го опържи със светлина. - Нямам намерение да наранявам. Исках да разбера дали си носил преди това име. Ти ли си... Микаге?
Той дълго не отговори. Почти се колебаеше какво да прави с флейтата в ръката си. Дали и той можеше да напада с музика? По-скоро не.
- Аз съм... - бавно каза накрая. На другия като че ли му олекна. И то доста му олекна. Направо си се засмя.
- Поне някой е оцелял... Виждам че са двама, защо не и трима... Някога ти би ме нарекъл Дай-чан. Преди много, много време.

Онези двамата се успокоиха на мига и на лицето им се разля една огромна усмивка, почти невъзможна. Но седнаха отново долу.
- Ще ни трябват още бинтове - отбеляза сивия като запали една пура повече за успокоение от вълнението, което настана долу. Направо просто нямаше смисъл да се опитваш да видиш нещо. Слънцето беше ударило земята, дотолкова се беше разсветила звездичката. - Има едно лекарство, дето щипе, но затваря рани.. ако искаш...

- Страшно е.. - промърмори момчето, което при появата на още хора се беше свило зад пазителя си отново. Да, определено си бяха диви. Отдавна, много отдавна не бяха се виждали с хора.. То този свой шеф май изобщо не го възприемаха за човек. Че изобщо можеха ли?
- Спокойно, скоро се връщаме - потупа го по главата все така тихо сивия и въздъхна. - Шефе, дръж подаръка! - подхвърли долу цигулката и отново се намръщи. - И побързай!

- Значи си я поправил? - онзи хвана цигулката, която преди беше била негова и отново погледна към русокосия, който пак се смееше.
- Хай, хай, мочирон! - каза накрая и кимна на онези двамата да се приближат. - Радвам се, че те срещнах отново. Така знам, че групата ни има четирима оцелели! Цели четирима! Наистина... - пак се засмя и после се обърна към спътниците си - Йонамине, вече Смок... Джейдън, вече Скай.
- Невероятно. Ще ми трябва време да го запомня...
- Да... Жалко че го нямаш. Време е да се връщаме - не бе казано твърдо, просто спокойно и дори с усмивка. Той беше същество, което не показваше емоция. - Ще го запомниш.

Русото същество се обърна шеметно със своята усмивка прекъсвайки така и готовия отговор на Муртаг. Едва ли искаше да го чуе, защото го знаеше. Този човек познаваше лилавокосия твърде добре... Ним се усмихна.
- Няма да имам нищо против. Но не съм много сигурен.. последния път, в който пътувахме в група не беше един от най-добрите... Момчето все още изпитва ужас от това.

- Това изобщо не ме притеснява - продължи да се усмихва Ним като и поклати глава - Десетима души музиканти в едно и все откачени деца, с това съм се справял... Който е записвал музика в нашето училище също е свикнал. Но вече казах какъв е проблема. Не какви са хората а самите хора. Страхът от тези хора. - той погледна момченцето зад сивия, наречен Смок и усмивката му отново помръкна. - Ужасът от второ предателство.

Той отново обърна гръб на спътниците си и кимна.
- Така им се пада на някои, които започват да управляват светлината, госпожо... Макар че аз винаги съм си бил рус... В последно време обаче в малко по-наситени нюанси.
Ако беше казал, че ще остане заради момчето. То може би щеше да го стори докато Скай не започнеше да се справя и сам. Но това вече беше невъзможно. Не че не го знаеше, но можеше и да се опита. Само че сега... Някога като водач на "стадото" можеше да реши... Вече беше отвикнал отдавна. Не се страхуваше от предателство лично той, нито пък другия. Само момчето бе проблемът, който ги държеше тук от години, много години.