Пак ли тук...

- Напълно вероятно е да говорим за един и същи човек. - замислено каза след малко златния, който все повече и повече изгасваше, явно отнесъл се на някъде и забравил че помещението се нуждае от светлина. - Колкото за името... Някои от нашия град решиха да си дадат ново име. Други го получиха насила... За да започнем нов живот.. Така се надявахме да успеем. Някои не...
Той се изправи със присъщата си лекота и отново освети помещението, беше си върнал усмивката.
- Това лесно можем да го определим. Имам някакво съмнение. Драконе! Ти беше виновен за всичко.. Не, не те обвинявам. Но типично в стила на така наречения Дай-чан е, да те вземе под своя закрила след това. Може би е същият този човек. Първо да хапнем. Кой какво иска? Или бързате?

- Да... проверим... - той за миг се разтревожи отново, или по-скоро очите му заблестяха странно, когато се обърна към сивия великан. Онзи с пурите отново стоеше безизразен до Винр. За миг настъпи тишина, докато момчето и другия гледаха "шефа" си. - Но защо пък не... - тихо каза накрая русия, после отиде до тъмното ъгълче и се разтърси за нещо - Може пък и да е той... Това наистина ми напомни за старите дни... Колко отдавна беше...
Очевидно си говореше сам на себе си, а после се засмя, явно открил каквото търсеше. Беше си там... Слава богу...
- Казваш че не го бива с китарата... И му трябва цигулка? Дали пък не търси тази...

- Значи се бие с това... - усмихна се някак странно. Да, някога бяха си мечтали за този начин. Само един имаше способност, която не можеше да се управлява в ситуация на битка. Отвори грижливо пазената калъфка и извади цигулката. Беше странна, явно поправяна от доста голяма повреда, но все пак отлично поправена. Само една драскотина беше останала по нея. Нещо приличащо на "Р", издълбано вероятно с нож. - Става все по-подозрителен този важ човек. Това е цигулката на нашия Дай-чан. Макар че той я остави в доста лошо положение и нямаше време да се върне за нея... От тногава не съм го виждал, другите също.

- Виновен дракон - усмихна се бегло отново, обърна се към спътниците, докато Винр отново се приближаваше за помощ, ако се налагаше. - С мен ли ще дойдете? Смок, Скай?
- Че къде иначе, тук е тъмно като в рог ако не си ти. - след кратък размисъл се обади сивия с пурите.
- Не искам да съм сам! - изписка досущ като мишка момчето.
- Добре, добре, хващай ти и да тръгваме - подаде на сивия цигулката, а той самият си взе флейтата, оставена настрана досега. Явно не можеше без нея. - Ще ви покажа най-краткия път. Само внимавай наистина с тези рани.

- Доиташиваще - ухили се синекосия, после върна вниманието си на тримата странници, които живееха или бяха живяли досега тук.. Пък може би и щяха да продължат след това. - Казваш, че е била счупена? Да не би да си я намерил до момиче с черна коса? Защото счупих една цигулка, когато се опитвах да я настигна... Когато ме беше настигнал ужаса.
Златните очи на онзи го погледнаха за миг, докато със същата лекота сякаш летеше наоколо да провери дали не е забравил нещо.
- Да... Там я намерих... Момичето ни беше скъп приятел... Жалко за нея, голям шок - отвори една врата и все пак се усмихна - Насам.

- Ще излезем при малкия "вир", от който си набавяме храна и вода. От там нататък ще бъде лесно - и това беше единственото което каза преди да започне да свири една весела песен. Доста.. Безгрижен изглеждаше наистина. Да, не им отне много време да излязат, добре бяха планирали жилището си. Или нещото като жилище. А той явно не беше излизал от доста време... - Дракон, носа ти може да ни отведе където трябва! Души!

- Да... Душа? - ужасено попита Винр след малко като погледна отново странника. На повече светлина той направо си беше ярък, ако не съумееше да спре светлината. Носеше нещо странно и бяло с злато по края. Хората преди биха го нарекли просто училищна униформа, но от къде можеше да знае Винр?
- Хай! Не подушваш ли господаря си2 Не искам да те обидя, просто знам, че можеш.
- ... Мирише ми на ябълки... Нататък.. - след кратко объркване изломоти синекосия и посочи някъде назад. - Това.. трябва да е той... Някъде там.
- Чудесно, да побързаме!

- Разумно ли е? Ако има и други хора? - замисленото дете до русокосия не преставаше да задава въпроси. Ама нито за миг не спря. Вече лазеше по нервите на синекосия, но русокосия пък не му обръщаше абсолютно никакво внимание. Но от всичко казано от мишлето поне се разбра, че тримта живееха далеч от други и детето не беше виждало други хора освен тези двамата. Още, че шефът им беше странно същество по характер.. Кой ли не беше... Спря се на една купчина отпадъци и се огледа от горе.
- Виждам лагер! Иха, какъв голям... За там ли сме? - той самият беше като пораснало дете, съвсем безгрижен и при това блестящ от далеч като сигнална ракета.

- Ако наистина му трябва цигулка представям си как се справя с китара - измърмори с дълбокия си глас сивокосия, който ги следваше с неудоволствие. На дневна светлина изглеждаше още по-голям и по-мрачен, а пурата в устата му пушеше на поразия. Господарят му беше съвсем друго нещо. Вече подскачаше там отпред и си тананикаше нещо с домати.
- Сугой, отдавна не съм виждал толкова хора! Да побързаме! Да побързаме!
Побърза си сам, поне да не опреличава и тях на побъркани какъвто явно беше той... Според Винр... Жалко, струваше му се доста мил отначало.. и нормален...

- И аз така мисля - следеше я изкъсо пък Винр и чат пат хвърляше по някой поглед на русокосия, който беше отпрашил вече напред, напред, оставил ги с другите двама странници. - Вие сигурни ли сте, че трябва да го оставим да тича така?
- О, шефа е странна птица... Но рядко се държи така. Според мен се дължи на вълнението... Мисля, че има някого на предвид вече, затова иска да го види.
А онзи се довлече досами края на.. лагера? И се изтапъни там на една канара като звездица, огледа се.
- Това трябва да е! Дори има храна, изглежда добре!

Тишина, после някой взе че се приближи объркано, влачейки след себе си и китарата. Застана там долу и се огледа объркано.
- Мислех, че ще търсите... Ей, какво се е случило с теб!? - не обърна внимание на останалите поне за сега, естествено. Пък и не му трябваше. От веселото изражението на русокосия беше станало отново замислено и той потъмня. Сякаш изпитваше съществото, което виждаше и се опитваше да види в него някой познат.