Под ударите на наковалнята...

Пясъкът беше леден, не като през деня. Сега златистото беше станало тъмно медно и студено, а тишината беше влюдяваща. Нямаше нищо, от никъде, само те двамата. Вде фигури, които се появиха като привидения от нищото на сред нощта, с бавни и съсредоточени крачки, закачулени, но някои кичури се подаваха и на вън, лицата им пък също се виждаха, не и правеха труда да се крият, нямаше от какво. Отдавна се бяха отдалечили от лагера, но не бяха предизвикали и едно перче, просто изчезнали, без звук, без светлинка, просто така. Махнали се, търсещи смисъла заради който преди години бяха се заели с това, да съберат толкова хора на едно място, толкова хора, които да нарекат себе си скитащо семейство, племе. Колко смешно звучеше сега. Сега, когато те официално можеха да се нарекат никои и нищо, наистина скитници... само това. И бяха се насочили към едни други скитници, някъде си, или пък беше само един такъв, Ковачът, който им беше обещал нещо, на който можеха да разчитат, поне за сега.

- Трябваше да вземем нещо.- обади се в един оммент червенокосият, като спря и погледна небето:- Абе... знаеш ли, че никога не сме били в такова положение, дори като деца?
- Знам.- отвърна му тихо, като го погледна през рамо:- Внимавай с дюните.
- Хм? Безобидно.- отвърна троснато и пристъпи напред след него, но... затъна, поне алко, до коленете. Нава се стресна, а в следващия миг му помагаше да си стъпи на краката:- Проклета пустиня! А къде е проклетия ковач?!- извика ядосано и се дръпна от брат си, писваше му, дори и извън лагера, напрежението в него още си беше същото.
" Мен ли...?"- този глас се появи като от нищото, заобикаляйки ги. За дюни ли говореха? Това се превърна в цяло цунами от пясък, което имаше намерение да ги залее и да не ги пусне. Бързо бяха стигнали май, до крайната си точка, но сега трябваше да преминат през изпитанието на ковача и неговите шеги, да ги пробва колко струват, че да ги допусне до подвижната си работилница.

- Какво по дяволите е това?
- Не питай!
Това, както го нарекоха, беше като някакъв великан от пясък, чудовище което се беше събрало от вълните пясък и сега се предивзикваше кратери в тази част от пустинята. Като всеки момент някой от двамата можеше да се окаже на дъното на един такъв пясъчен кратер, оставен от юмруците на това същество, ако изобщо беше същество. Още един и още един, без сили за отбранителни магии, братята можеха само да се пазят, да разчитат на бързината си, нищо друго:
- Ще го пречукам тоя ковач, падне ли ми!
- Ти помисли първо... Ника?!- не се доизказа, докато червенокосият стъпваше на земята, избегнал поредния удар на пясъчното чудовище, беше понесъл нов, който го потопи в пясъка на дълбоко, сякаш да го удави. Само миг... един кратък миг и от него и следа нямаше, от пясъчния човек гигант също.

Който и да беше, не се шегуваше. Пясъка пак се повдигна, от мястото където Ника беше затънал и една томахавка изхвърча от там към Нава. Е, избежгна я навреме де, навеждайки се рязко, а едно кикотене му изкара акъла:
- Леле, че сте бавни станали!
- Покажи се.- изправи се и се огледа, пясъкът се движеше сякаш има змия от долу, но не беше точно така, всъщност нямаше такова същество, просто някой който си играеше. В селдващия момент пред кристалните му очи се издигна сграда, едноетажна работилница, от която се чуваше ударите по наковалня:
- Ето ме!- разхили се пак онци глас, а вратата на ковачницата се отвори рязко. Всичко това... беше пясък, но толкова реалистично, че сякаш дъски го изграждаха, толкова искусно направено:
- Къде го отведе?- тъмно влезе и се огледа, празно, напълно празно, тогава наковалнята... нямаше време да мисли, пясъкът погълна и него, точно над главата му, цялата постройка се стопи и стана част от реалното си положение, пустинята.

Бяха се озовали в някаква пропаст, като че ли, или не, по- скоро подземна... поправка, подпясъчна пещера, някакви тунели, пръскащи се навсякъде. Нава се надигна с трудност и тръсна глава, от някъде се чу тих смях:
- Боли, хм?
- Ника... какво става?- отрони дрезгаво и го погледна. Седеше си горе, на някакъв камък и държеше нещо. Метална кутийка, бира?
- Хм, ковача се е побъркал малко повечко от последния път, проклетника... искаш ли?- вдигна кутийката пред себе си:
- Какво е?
- Консервирано шампанско.- вдигна раене и се облегна на лакти, отпивайки от напитката:- Добре се е устроил обаче.
- Да, и едва не ни нревърна в пясъчни хора.
- Луд е, както казах.- промърмори раздразнено и се огледа, пак някой се разкикоти както навън, именно това го дразнеше:- Старче, лазиш ми по нервите, покажи се!- извика и се изправи, оглеждайки се, смехът приближаваше сякаш от всички посоки, от всички коридори.

- Ако питаш мен, сме в голяма грешка.- обади се плахо белокосият, отстъпвайки назад. Ето, още една томахавка към главата му, и с нея се размина де, но ако имаше и трета, вече не се знаеше:
- Старче, чаткаш че ти намерих скривалището, нали?- извика Ника, сличайки от онзи камък и захвърли кутийката на страна:- Сега излизай и не се прави на малоумен!
- На какъв?!- крясъкът зад него го събори на земята, подът сякаш се отчупи и червенокосият пропадна с метър надолу:
- Идиот!
- Абе, Ника... ще те острижа, да знаеш.- над него се надвеси един мъж на средна възраст, с пясъчна коса и лилавишкави празни очи, след няма и половин минута още един, възрастен с драда и бледи сини очи:
- Та на какъв?- ухили се стареца и скръсти победоносно ръце.
- Няма значение.- процеди и се изправи. Точно срещу него, на онзи камък на който той седеше до преди мако сега имаше едно много малко момиченце със синя коса и очи, което се усмихваше като лисичка:
- Охайо, Ника и Нва. Защо сте сами?
- Тръгнахме си.- отвърна белокосият и се приближи до камъка:- Сайанка, все същата си си.
- Разбира се, няма как да е друго.- усмихна у се момичето и скочи от там, онзи лилавокият се превърна в прашинки пусък и се махна от мястото си, точно преди Ника да му езамахнал гневно:
- Непоносими сте!- промърмори и скръсти ръце.
- Че, защо сте си тръгнали? Толкова години едно и също и изведнъж...- заговори старецът.
- Дълга история, осъзнахме, че не можем да се справяме с всичко. Имаше нападение на пеперуди над лагера ,мнозина умряха, а ние бяхме далеч, също нападнати и едва не ни убиха. Едно момиче... ангел, пострада и... да, общо взето историята е прекалено дълга и сложна, ние двамата не можем да се оправяме вече с това.- обясни Нава и потърка чело. Ника само стискаше зъби, особено след споменаването на Миани, за това съжаляваше най- много, че не беше успял той лично да й се извини.
- Ох, ох... дечурлига такива!- измрънка вързастни я имахна с ръка:- Хайде тогава... да ви давам вашите си неща, пък после ми се махайте от главата. Кой трябва да очаквам като водач сега?
- Генкай, Йозеп, Рев и Мисаки.
- Пфф, Генкай... тая жена ще ме скалпира.
- Да, ти понеже много коса имаш.- промърмори червенокосият, а дядото погали голото си теме и се намръщи, че повече и от Ника... тази томахавка беше предназначена за него обаче.

- Ти как си представяш, аз да направя това?- мълвата се разнасяше из всички тези коридори, вярно петима бяха в една скална галерия, но двама от тях така се разправяха, че сякаш бяха цяло племе тук.
- Значи всичко друго можеш, а това не?!- Ника настояваше твърдо за нещо, а ковача твърдо пък му отказваше.
- Ти не ме помоли, Сайанка ти влезе в главата и ми каза!- скръстил ръце се цупеше и дори не поглеждаше червенокосият.
- Но ти даде идеята да го направиш!
- Е, да ама не мога!
- Не можеш или не искаш?!
- Не ща пък!
- По дяволите, старец нещастен!- стисна зъби и го хвана за яката:- Само простотии дрънкаш, нищо не можеш да направиш, хм?
- Мога!- обърна бледите си сини очи към него и се нацупи още повече:- На пук няма пък!
- Само ме подкукуросваш, нищо повече не очаквам от теб.- пусна го грубо назад и му обърна гръб:- За мен ти вече нищо не можеш!
- Добре бе... какво толкова, Сайянка видя онзи лик в главата ти и само ти казах, че мога да се пробвам да направя медальон... ти се върза, че наистина мога. Та това ще ми отнеме седмици!
- Но можеш, нали? Поне да се пробваш?
- Пу... то се е видяло, ще се пробвам, щом си толкова зорлия за медальон с някакво момиче... какъв метал да е?
- По избор.- подсмихна се, беше победил, а колко трудно се излизаше на глава с това плешиво същество, не беше за вярване че го беше убедил да направи онзи медальон, поне да опита, той така твърдеше... и ако се справеше? Онази малка синекоска с лукавата усмивка си имаше трикове, да зарежда медальони с магия, можеше да се получи добре.
- Доволен ли си?- най- сетне и други да посмеят да се обадят, по- точно Нава, червенокосият го подмина без да обелва и дума и продължи към друг коридор, а тук си бяха много. Червеното му се изгуби някъде след меднотъмните стени на скалите, последван от сянката си. Имаше отражения, повечето на оръжия или метални плоскости, които блещукаха под огромния огън, запален в средата на тази зала, над който имаше някакъв варел, в който пък клокотеше нещо още по- лъскаво. Злато.
- И не ми пипай хладилника, Ника- кун!- извика след него стареца и се намръщи:- Леле, ще ми вземе още една кутия с вино и ще го превърна в статуя.- процеди и въздъхна:- Сай- чан, дай да видя пак какво толкова си издълбала от главата на тоя пътак?
- Сай- чан?- момиченцето си седеше спокойно на един камък, високо от тях и гледаше ковача объркано.
- Добре де, Сайанче.
- Моля?
- Сайанка! Така става?
- Хай. Ще ти покажа.- кимна най- сетне положително и изчезна от там изведнъж.
- Абе, Нава- кун, ти ще искаш ли нещо?
- Какво?- обърна се, тъкмо тръгнал по коридора след брат си:
- Някакйв такъв магически медальон, с който да можеш да виждаш някого, когато е тъжен или пък друго? Момчета, побърквате ме обаче!
- Аз... ами, може, ако имаш възможност бих се радвал.- усмихна се мило.
- Ей, е това се вика добра душа, оня червен гад е наследил характера на Генкай, когато беше млада. Пфф, аман от такива дзеворе!

- Закъснение!- един удар:- Закъснение!- втори удар:- Закъснение!- трети удар, трети вик, и така продължи още дълго време, минути. Всеки вик, беше придружен с безмилостен удар по нагрятото желязо. Синеокият старец ковеше нещо съсредоточено, но се нервираше на нечие закъснение:
- Ще дойдат, може да са се успали.- обади се Нава от някъде, тук всичко беше такъв хаос в подредбата, че не се виждаше кой къде стои и от къде идва, а имаше толкова много машинарии, пясъчни шейни, автомобили. Някои разглобени, други още не, или пък ремонтирани, но дали можеха да се вкарват в употреба беше друг въпрос.
- Както винаги!- извика червенокосият от някъде, а гласът му дойде като ехо, удряйки се от дена стена в друга и връщайки се обратно.
- И ти беше същия като дете, не говори сега!
- Мълчи, старче! Миналото си е минало!- къде беше всъщност? Някъде из коридорите, близо до работилницата, то тази галерия беше именно железарска работилница, а Ника и Голем си стояха една врата в страни, на нещо като маса, отново сътворена от пясък и... играеха на карти? Червенокосият можел да бъде и много спокоен явно, сред хора които го познават и му знаят слабостите. Нава пък беше на няколко крачки от тях, на нещо като пейга и графираше върху две стъклени плочки, които Сайанка му беше дала и му оясняваше нещо тихичко:
- Сигурен съм, че е така... не мога да го забравя.
- Аз измъкнах именно това от главата на брат ти, а от твоята ето това, така че внимателно.- отвърна му момиченцето.
- Не ме бива за художник, но поне ликове мога да графирам... върху стъкло.
- Да не се нарежеш само, тия карти са чисто нови!
- Ти за картите ли се тревожиш?
- После ще трябва да го потопя по- дълбоко в пясъка, ако нещо им стане на картите.- отвърна лилавоокият мъж срещу Ника:- Тия неща са по- ценни от живота ти.- измрънка като за последно и се вгледа в тези в ръцете си:- Бия те, хлапак!
- Проклет да си!- просъска и скръсти недоволно ръце. Голем се засмя на сърдитото му изражение и се облегна надад, на стената:
- Мина много време от последната ни игра така. Колко?
- Седем години.- обади се Сайанка, помнеше много добре, но беше странно, тя приличаше повече на момиченце на четири, но говореше и се държеше сякаш беше по- голяма от близнаците.
- Да, плюс минус няколко месеца, от както разбихме оная стена.- обади се ковача и удари още веднъж:- Ух, Ника- кун и ако това не те устройва, ще ти проскуба несъществуващите крила!
- Кое да не ме устройва2 Какво правиш?- повдигна вежди червенокосия.
- Абе... някакво оръжие се опитвам да скалъпя, но вие двамата с вашите проклятия и порицания... ако не стане както трябва, ще ви пилея прахта от някой връх.- засмя се грубо, това ги стряскаше, ако този човек наистина правеше оръжие, дори и за единя от тях, това нямаше да доведе до нищо добро, знаеха го прекалено добре:
- Надявам се, че и наясно...- заговори плахо Нава и вдигна глава от стъклените образи, които почти беше приключил, образите които щяха да послужат за модели за медальоните им след време.
- Напълно. Затова ще ви искам пера, пък и малко кръвчица за по- голяма устойчивост на магията няма да е зле.
- За какво, по дяволите говориш, Грегор?!- сепна се червенокосият и се изправи рязко:
- Да потопя оръжията ви във вашата кръв. Много просто, дечурлига!
- Не, мерси.- Ника тръсна глава и се обърна към друг тунел:- Не смятам да докосна оръжие някога, когато и да било и за каквото и да било... дори на прага на гибелта, то тя така или иначе ще ни застигне някой ден.- промърмори и скръсти ръце, подпрял се на скалиста колона.
- Ще се съглася, не е желателно да прибягваме и до оръжия, силите ни и без това са достатъчно... ъм, могъщи, и колкото и да опитваме да ги прикриваме или да намаляваме употребата им, пак е трудно... дори и без крилете си...
- Това, че можеш да поемаш слънчева светлина, те зарежда като батерия непрекъснато, а тази батерия предава заряд и към брат ти, следователно ти си абсорбатор разпределящ мошностите между себе си и него. Силите ви наистина са огромни.- обясни Сайнка и постави пръстче на брадичката си:- Като акомулатори, двигатели... електроди...
- Стига, стига!- подвикна ковача:- Край на обясненията, главата ме боли вече. Ако вашите водачи- заместници не се пръкнат до довечера, няма да им правя услуги! И между другото, Нава- кун, твоето оръжие и без това вече е готово, в лявата ръка на майка ти е, ако те интересува...
Кристалните очи се разшириха, изненадано, ужасено, веждите му трепнаха и той изпусна клечката с която графираше:
- Достатъчно! Никакви оръжия!- повиши тон, едни червени очи светнаха от до стената зловещо, последвани и от блясъка на сините. След миг настана тишина, а двамата братя бяха напуснали каменната галерия, достатъчно раздразнени, че да си позволят да слушат повече. Ако не беше обещаното от този Ковач, което все още той криеше от тях, вече щяха да са си заминали.

" Джесика, каква беше тази стая, беше все едно изоставена?"- не бяха спрели, от както бяха напуснали двореца, право през пустинята, Джин подръпна шапката си почти пред очите, за да не я изгуби някъде, а Йозеп пак се беше окачил за козината на вълка. Пустинята постепенно се нагряваше от слънчевите лъчи над тях, а пясъкът ту потъваше, ту се свличаше на страни след лапите на двете животни.
- Аз искам да знам как е Миани, все още ли... не се есъбудила?- попита Джин с все още треперещо гласче.

"Не.Още е такава...не мога да разбера,сега стиска козината ми здраво,сякаш сънува кошмари.И не знам каква беше тази стая,никой не знаеше!"Тигърът започваше да усеща някаква умора,но нямаше да спре,докато не видеше онези двамата и не предадеше Миани при тях.
-Н...не...-промълви съвсем тихичко момичето,като шепот,който накара тигъра да ускори.-Спри...онегай...

" Кошмари?"- сега пък той се беше прехвърлил при тях, закрепил се за врата на тигъра:" Предполагам не си чувала за Озо, това което Акихико спомена?"
Мй не само на Йозеп започваше да му просветва, а и на Ишизу.

` Гибел, абсолютна разруха. Селцето беше толкова малко, но и толкова беззащитно, такава елементарна мишена и играчка за онзи. Той просто си вървеше, съвсем спокойно и бавно по главната улица, а всичко около него се разрушаваше и обгръщаше в черни пламъци, нищо не оставаше, нито тухла, нито плът. Всеки човек биваше заловен от тези чудовищни огньове и превръщан в пепел, безмилостно. А онзи се смееше гласно, доволно на агоничните писъци на хората, на децата дори... и костица не оставаше, всичко просто изчезваше след него, сякаш погълнато от невидимо чудовище, чиято слюнка са именно тези катранени пламъци.`

"Не,не съм."
-Не!Спри!-този път звучеше много по-силно,много по-уплашено и разтревожено.-Ямеро!

'Бягаше след тази фигура с протегната напред ръка,съзнаваше много добре,че той беше виновникът за това.Тази мощ...тя не можеше да се мери с нея,затова сега викаше и се молеше след него,да прояви милост към всички тези хора.Той продължаваше напред,сякаш не му правеше никакво впечатление.Сълзи покапаха от лицето ѝ и се превърнаха мигновено в пара,тя се спъна и се оказа по чело в пламъците,които и нея искаха да погълнат,но не я докосваха...оставяха я непокътната.'

` Фигурата на това крилато същество се обърна назад, с една широка лукава усмивка, все едно можеше да подчини всичко на волята си, червено- сините му очи се впиха в нея, но сякаш гледаха през нея... към едно малко момиченце, босичко и цялото в рани, което плачеше на сред пътя зад него. Усмивката му се разтегна още повече и вдигна ръка към детето, а то остана на място и след малко се строполи на земята с пръстано сърчице, на безброй частички, а пламъците и него обкърнаха.`

" Озо е парче от сърцето на безкруполен и безмилостен ангел- убиец, който се наслаждавал на човешката агония и болка и сеел разруха и болести навсякъде, където минел, за удоволствие. Той носел името Уайдет, Аион... онзи, който искаше по половин сърце от двамата си синове."

'Очите на Миани се разшириха до пръсване,тя отвори уста да изкрещи,но накрая нищо не излезе,нямаше силите дори и това да стори.Още сълзи закапаха от бузите ѝ,тя се сви на кълбо,да се скрие от този брезкраен ужас.'

"И част от неговото сърце сега е в тялото на Миани,така ли да го разбера?"-сините очи проблеснаха силно,когато Миани стисна козината ѝ още по-силно.

" Друго обяснение не мисля, че има. Озо е нещо, за което Генкай е разказвала на мнозина, от нея Акихико го знае също, а и щом е намесено името на първия Уайдет, би трябвало..."
" Внимавайте!"- извика Ишизу и спря рязко, като пред тях пясъкът се издигна внезапно и сформира една огромна уста на акула, с всичките си безбройни зъби, но толкова големи и толкова реалистични.

` Тай пак се засмя и поклати леко глава:
- Жалък, жалък свят.- гласът му беше близък до този на братята, а над главата му тъмнееше ореол, не беше златен както трябваше да е, но не беше и напълно черен, сякаш сега се изменяше. Обърна се пак напред и с движението си разцепи земята на страни, така че някои останки от по- големите къщи да бъдат погълнати дълбоко.`

Тигърът спря на място и изрева срещу кулата,но не отстъпи назад.Изобщо.Приготви се за всичко,което може би наближаваше,от пясък не се страхуваше.

'Тя също пропадна в тази пропаст.Нямаше накъде да избяга,как да се спаси,кого да спаси...Просто си пое дълбоко дъх и стисна очи,малките сълзи захвърчаха във въздуха около вдигнатите ѝ коси,докато тя продължваше да пада.'

- Голем...?- пророни момченцето и стисна козината на вълчицата.
" Спокойно... само се дръжте здраво, падането е..."
Не успя да завърши тя, пясъкът просто ги заля, като в последния момент се превърна във вълна и ги погълна надолу, към онези мрачни лабиринти от пещери, където се чуваше единствено пукането на огъня и ударите на чук по наковалня.

` Следващото такова селце, във всяко той просто импровизираше. Земята вече беше на пукнатини и ями, всичките къщи порутени, но на ситни парчета, все едно стрити от някаква машина, а той пак си беше там, на средата на пътяи държеше някаква жена за косата, все така смеейки се. Този път всичко беше бавно, всяка болка от неговите действия, той... магиите му свличаха кожите на хората, оставяйки ги живи, за да слуша виковете им по- дълго.`

Тигърът си остана така за момент,разпльокан върху каменния под и под тежестта на сънуващото момиче.Разтърси глава да се поотърве от пясъка по себе си,огледа се...никой,така ли?О,това бързо щеше да се промени.
Такъв рев нададе,разтресе цялата верига от пещери.

'-Ямеро!Ямеро,онегай!-този път успя да го стигне,хвана го за ръкава и задърпа.-Пусни я...спри това...моля те...моля те!
Стисна очите си,не издържаше на тази гледка...никога не би предположила,че някой можеше да бъде толкова жесток...'

Йозеп помогна на Джин да си стъпи на краката, а Ишизу си остана долу, мразеше това, а винаги беше едно и също:
- Ааа, кое време е, бе?!- един мъжки глас прокънтя по коридорите и онзи старец със светлите очи се пръкна като от нищото, с един огромен чук в ръце:- Котараче, я по- кротко, знаеш ли какво ехо се чува, още толкова оглушах?!- развика се той, очевидно беше, че е въпросния ковач.
- За Бога, стига!- един белокос се домъкна бавно през друг коридор, търкайки сънено очи:- Какво... Джесика?- сепна се изведнъж, когато видя тигъра и Миани, и изобщо останалите:- Какво се е случило? Защо сте тук?

` Обърна се към нея, но все така усмихнато и наклони глава на една страна:
- На теб не ти ли харесва?- изсмя се, дръпна онази жена на страни и тя последва съдбата на всички останали, след което той просто протегна окървавената си ръка към Миани.`

-Нещо се случи с Миани...-върна си човешката форма и улови момичето,преди да е паднало на земята.В тигърската си форма изглеждаше спокойна,но сега...сякаш беше на ръба да се разплаче,бледа като призрак и с треперещи ръце.-Парче от сърцето на баща ти...забило се е в нея,не разбрах как и защо,но от тогава не си е отворила очите!

'Тя се изплаши и понечи да се отдръпне от него,но се оказа прикована на място и неспособна да избяга.'

- Паче от сърцето...- очите му се разшириха стреснато, сънливостта бързо му мина.
- Озо?- този глас беше друг, по- плътен, по- силен и явно разгневен:- Как по дяволите парченце от Озо е попаднало в тялото на това момиче? Лично създадох скулптурите и скрих парчетата в тях!
- Голем... спри да викаш и ти.- Нава се намръщи към лилавоокият гигант, който се появи като от купчина пясък и скръсти ръце:
- Чакайте, от Царството на звездите ли идвате? Защото преди години скрих едната статуя на майката на братята Уайдет там, другата с второто парче е в залата, където в момента Ника се лекува.- разсъждаваше на глас явно, защото белокосият го гледаше шашнато:
- Втора статуя на майка ми... в царството...?
- Да, но не мога да разбера как това момиче се е добрало до Озо в нея, магьосница ли е някаква?- повдигна вежда и се загледа в нея, Нава вече беше при тях с разтревожено изражение, че направо уплашено.

` Постави ръка на гравата й и се усихна чаворно, но все така зловещо лукаво, като впи двуцветните си очи в нея:
- Имаш право да си избереш как да свършиш и ти?- засмя се и се дръпна, оставяйки няколко нейни кичурчета в алена багра, а той продължи напред съ сзанятието си, забавлението и смеха.`

-Тя е...ангел,но вече без ореол и криле.-Джесика прегърна момичето,когато то присви вежди и стисна няколко от сините ѝ кичури.-Моля ви...моля ви,помогнете ѝ,не знам какво точно се е случило,не бях там...моля ви!
Стисна очи и една сълзичка капна долу.

'Тя остана като вкаменена на мястото си,преди старата песен отново да се извие около нея...пламъците я заляха,но я осъавиха жива,да гледа целия този ад.'

- Ангел, а?- онзи потърка чело и въздъхна, а след миг се появи пак от пясък пред тях:- Трябваше да се досетя и да скрия Озо другаде.
- Обясни ни Голем?- белокосият не беше по- малко стреснат и притеснен, добре че брат му обаче не беше наоколо в момента, а в една тясна зала, обгърнат от мъгла и магии.
- Озо си търси приемници, най- подходящите са ангели, които не са извършвали грях до сега. Нищо, че та няма вече отличителните черти, в момента в главата й е пълен ад, в истинския смисъл на думата.
- Всеки спомен от действията на баща ви и от бъдещите му планове в момента е неин кошмар.- и ковача също се приближи, цъкайки с език:- Може да е видяла вече толкова много, за дете като нея, ужасът сигурно е огромен, то и ние дето бяхме свидетели на някои дела на Аион Уайдет, все още имаме кошмари.- въздъхна пак и затвори очи.
- Знаеш, че сърцето на ангел, извадено от тялото му, се превръща в скъпоценен камък, притежаващ силата на ангела и неговите спомени, а също и с цвят присъщ на сторените от него дела през живота му, дали ще е бял или черен, зависи от светлината и мрака в него. Едно такова сърце, счупено на три предтавляваше това на баща ви, две парчета скрити в скулптури на майка ви Кармен и още едно, цяла половина прикачена към истинското сърце на Генкай, на което се дължи нейното... да го кажем безсмъртие.
- И какво да направим за да извадим това парченце от Миани?- Нава стисна зъби, насочвайки погледа си към двамата, а те се спогледаха и въздъхнаха едновременно:
- Да извадим и другата четвъртина Озо от статуята и да видим дали ще й помогне да се събуди?- отвърна Голем и присви очи замислено.

` Този път беше кораб, пламъците внезапно угаснаха и се превърнаха във врели моски върли, които заливаха борда и погубваха животите на моряците моментално, с такава горещина, те буквално се сваряваха и падаха с широко отворени очи, сякаш всеки момент ще изпаднат от главите им. Той си стоеше, облегнал се на мачтата и се кикотеше тихичко, ореолът му потъмняваше все повече и повече, а крилете му вече бяха напълно пропити от чуждата кръв:
- Прогнил свят.- изсмя се отново и щракна с пръсти, така че нова вряла вълна да залее кораба и останалата част от екипажа му.`

-Къде е то?-поуспокои се малко,колкото да не създава сценка,но тревогата в гласа ѝ беше очевидна.

'Не беше мръднала през цялото време,от както той ѝ каза онова.Сега стоеше на палубата по същия начин,със същото ужасено изражение.Кичурите ѝ бяха мокри,но тя абсолютно непокътната...защо не я нараняваше,искаше да види абсолютно всичко ли?
Стоеше като камък,не можеше да мръдне,но сълзите ѝ капеха като дъждовни капки.'

- Ве дна от съсетните галерии.- отвърна лилавоокият и се стопи на прах, който се понесе по пода към един малко тесен коридор.
- Не може ли да бъде извадено парчето?
- Може, заедно с всичко останало... тоест, ако се пробваме да го извадим, мое да я убием, а и тя е още прекалено млада.- вдигна рамене комача и последва пясъчната змия.

` Изведнъж той се появи пред нея и се изсмя в лицето й:
- Тях познаваш ли ги?- посочи с ръка зад себе си и се отмести, прибирайки червените криле и разкривайки съвсем друга гледка. Зелена площ с цветни храстчета и две момчета, седящи на средета на цялата зеленина и играещи на табла, две близначета, едно белокосо с бели криле и ореол над главата си и едно червенокосо с червени криле, но без нищо друго. И се смееха щастливо, така безгрижно, бяха на около седем. В следващия момент цялата зеленина около тях изчезна, всичко потъмня и се разяде, като залято от киселина, а земята под тях се покри от натрошени кости.`