Под ударите на наковалнята...

Той изглеждаше все още ядосан, докато неохотно остави русокосия да види одраскванията, които си бяха направо почти рани, за един човек. Колкото за толкова можеше да се справи и Ним. Нищо не споменаха за предишната си закачка.
- Не съм много сигурен как да го обясня, тъй като, както вече споменах, самият аз не съм сигурен в магическите си дарби... Връзката донякъде прилича на това, което беше до сега, медальоните, които вече са почти безполезни. Драконът с когото имаш връзка е твой пазител. Някои го наричат роб. Други казват "нещо като семейство".. Зависи от гледната точка.

Той продължи да си се мръщи, още по-недоволен от нещо си, макар и светлината от ръцете на онзи да беше достатъчно успокояваща.
- Важно е само за драконите.. и то тези, които не могат сами... Въпреки че няма дракон, който да живее сам, това не е в природата ни. Обикновено хората не искат връзка със същество, което е твърде избухливо и има наконтрилюем нрав. Затова не съм имал претенции към връзка с когото и да е. Но не мога да допусна и някой непознат до познати хора.. Въпреки че ще му дам път, ако някой от вас реши така.

- Но... - пак си спомни разговора или по-скоро спора от преди малко. Вече беше споменал, че магическите му способности малко ги нямаше. Ако трябваше да иска... нещо подобно, то трябваше да намери в себе си сила, никой не можеше да му помогне тук. Главно и заради това никога не беше споменавал за всичко... Светлината май си казваше думата, докато размишляваше или се опитваше - Е, във всеки случай.. Не мога да имам желание, след като съм новак в магията, тоест.. изобщо не знам нищичко за нея така или иначе.
- М, чувал съм че драконите си имат естествено разбиране за магията, Винр - намеси се както винаги внезапно русокосия, хванал някакви лепенки.
- Е, изглежда някои дракони нещо малко го закъсват и не могат да намерят пътя.

- О, щеше ми се и когато още не беше лисица само да си приказва - погледна лилавата лисица и си представи отново онзи ужас, след който категорично се беше отказал от кръвожадието си. Съществото само му помаха с опашка, за да му покаже че слуша и продължи да си гледа хитро.. Ами нали си беше лисица... - Мога и да опитам, разбира се, след което ще се надяваме Скай да не е отнесъл нещо... Много е възможно да е пострадал точно от моята магия... преди...
Но щом не беше проявил признаци на магия? Е, не можеше да е сигурен... Не беше познавал момчето преди нападението и никой не знаеше какво беше развило то след катастрофата като способност... И ако беше подействала магия можеше да са станали хиляди обърквания...

- Малко ме съмнява да се откаже...
"Ним подай ми цигулката"
- Не, недей... Добре, правя отстъпка, няма да се карам с него, обещавам. - дали изобщо можеше да изпълни обещанието си... И защо ли правеше тази отстъпка, кой знаеше... Това си го премълча и остави на Ним да се занимава с друга от неговите рани, докато към тях идваше и Скай, естествено с онзи подозрителния...
"Знаеш ли какво, мисля, че на тази ваша връзка й придавате много по-голямо значение, отколкото ни казваш ти" каза след малко лисицата "Но щом твърдиш, че важи само за драконите..."

- Не, той ме помоли да ви намеря, защото съм плъх и имам по-силно обоняние - посочи към бодигарда си, който пък стоеше с гръб и нищо не каза... Е, то беше ясно, че го беше казал на момчето по поръчка на Ним, нямаше как иначе.. - Но после драконът ме върна... и срещнах Дай-чан...

- Ие, няма защо да се извиняваш. Аз така и така нищо не видях, нали си тръгнах - абе май малко съжаляваше за изпуснатото шоу, или поне така изглеждаше. Понякога беше много лесно да се познае, от гледна точка на Муртаг. Че нали сестрата на Скай имаше същите физиономии... Каква носталгия. - Пък и едва ли ще накарат вас да почистите проваления коридор...

Момчето, което преди всичко си беше просто момче се почеса замислено.
- Може и аз да бъркам, така и така не видях нищо след като пуснах пеперудата... Ти спеше, само това си спомням...
- Скай, достатъчно, кризистният период започва.. - Ним се спогледа отново със спътника си, очевидно свикнали с това, че момчето идваше до момент в който.. започваше да забравя нещата от деня... Освен ако Ним не предотвратеше това доколкото можеше.

сори за закъснението, но наливах бутилки с домати...

"Спокойно, аз ще се оправя" предаде се лисицата, протегна се хубавичко и много скоро беше заминал в човешка форма и с цигулката си натам.
- Любопитно, как ли.. - но нямаше да го последва, едва ли искаше да бъде чут. Можеше да е музикант, но май предпочиташе да го пази в тайна... Не че беше вече възможно. - Но да, когато пътувахме преди често съм чувал, че се справял с подобни неща.. е, различно е от продънени покриви, но...

- Не ми се вижда голяма неприятност. Просто дракона вдига прекалено много врява - русокосия вече държеше ръката си пред лицето на момчето, което имаше много отнесено изражение. После го озари светлина и Ним въздъхна - Но какво да се очаква от баща ти, него винаги го достигат някакви странници...

- А ние него в един бар... Когато дойде катастрофата, се разделихме. Когато повечето от нас се осъзнаха, започнахме да се търсим.. Някои така и не ни намериха, нито ние тях... Нямаше да намерим и него, ако единственото, което му беше останало бе да свири на едно пиано... Само това си спомняше от себе си... Болката притъпява спомените.

- Не че той изглежда много доволен - все още замислен драконът свиваше и отпускаше юмруци, чудейки се дали ако го изплашат ще вземе да проима някакви сили...
- Напротив... Щастлив е... Аз също... Но той, е, може да се каже, че вече се отказа да показва емоции, драконе. Емоциите не го спасиха нито от тъгата нито от радостта.

- Нима? - русокосия се усмихна докато светлината отново замираше и Скай изглеждаше за миг объркан, после си спомни - Това е хубаво... Показва, че той все още не е загубил себе си... ако мога така да се изразя, но не знам, дали е достатъчно точно. Той, Скай, Йонамине.. Всички, които познавах се промениха след огъня... И аз също, разбира се.