Под ударите на наковалнята...

Джесика притисна Миани повече към себе си и бързо последва двамата,без да изрича и една думичка.Присви устни,трябваше да се досети,че с онзи щяха да си имат пак вземане-даване.

'-Не ги наранявай!Моля те!Моля те,ще направя всичко,но не ги убивай!-тя пак се хвана за ръкава му,но този път стискаше по-силно,викаше по-силно,плачеше по-силно.-Бих дала живота си,моля те...'

Залата до която стигнаха си беше наистина малка, а точно срещу входа се разполагаше едно друга статуя от мламор, пак на онези мило усмихваща се жена, но тази тук държеше две странни оръжия в ръце, наподобяващи малко жезли:
- Сайанка, можеш ли да извадиш втората четвърт от парченцето от статуята?- проговори Голем и отклони поглед на страни, където онова малко синекосо момиченце левитираше малко над земята, с ръце опънати към червенокосия. А той сякаш спеше, обгърнат от някакви мътливи пипала, изглеждаше толкова спокоен, като се изключи малката струйка кръв от устните му:
- Тук вече е лечебница?- отвърна детето и извърна стъклените си очи към тях, очи които ту се напукваха, ту отново си връщаха здравината, като малки лещи.
- Ще го направиш ли?- Нава стисна ръцете си в юмруци и се вгледа в брат си там.
- Да. Но се пазете, за да не си вземе парченцето друг пиремник.- отпусна се и стъпи на земята с малките си боси крачета.

`- Но аз не искам твоя живот.- отвърна през смях и вдигна ръка към двете крилати деца. Земята под тях се разцепи и ги раздели, а те изпищяха ужасено, таблата им беше погълната задено с дузина кости, а сякаш окови от тези кости се появиха под краката им и ги заклещиха в безмилостни захвати, които раздираха крилете им.`

Джесика отначало се понамръщи срещу Ника,какво беше направил пак?Подпря внимателно Миани на стената и се отдръпна,от тук на сетне нямаше какво да стори.Върна се обратно при тримата и прехапа устни...

'-Каквото и да искаш!Каквото и да е,ще го направя,кълна се,просто спри това!-стисна очи и започна да вика в отчаянието си.-Каквото искаш!'

Момиченцето подскочи няколко пъти, все едно си играеше, и застана пред статуята гледйки я замислено. След малко събра ръчички пред себе си и плесна силно, толкова че сякаш цялата пещера се разтресе, а белия мрамор се напука, толкова много и толкова бързо. Рухна, с двата жезъла също на земята, оставайки само едно пирамидовидно парченце, същото като онова от първата статуя, черно- червено, което постоя така известно време:
- Стойте неподвижно.- проговори Сайанка и затвори очи. Парченцето се изстреля напред, завъртя се около нея, а после и около всички други, сякаш ги изучаваше, спря за момент пред Джесика, но бързо се отдръпна и насочи право към Миани, със същата невероятна скорост и това се заби в нея, обливайки цялата зала в светлина.

` Той сякаш не я чуваше, или просто се правеше че е така, наслаждаваше се. Очите му светнаха, а усмивката му стана още по- голяма, когато по един негов двойник се появи пред всяко от момчетата, стиснаха ги за малките гушки и насочиха свободните си ръце, с нещо като шила по пръстите си, към сърцата им.`

'-НЕ!НЕ!-изкрещя и повдигна ръка към тях...'

Джесика трябваше да се покрие,тази светлина...като че ли искаше да ги изпържи!Успя само за миг да отвори око и да съжали веднага за това...
Видя сестра си с широко отворени очи,стоеше така,сякаш се задушаваше.Риташе с крака едва-едва,опитваше се да си поеме дъх,но беше невъзможно.Нещо я притискаше,нещо не ѝ даваше мира.
Синекосата пребледня съвсем,когато видя нещо тъмно да се оформя на главата на момичето.Черен ореол.Черен ореол?!Ооо,не,това нямаше да свърши добре.
И тогава...това,което я задушаваше така,я освободи и излезе на свобода.Ужасяващи червени криле.Тя изкрещя от внезапната болка,буквално разкъсаха гърба ѝ.Кръв покапа по пода,когато светлината започна да се оттегля към сърцето ѝ.

Белокосият потрепери ужасено при вида на ореола. Точно този ореол. Очите му се разшириха, а също и тези на Голем, ковача само се намръщи неописуемо и стисна чука си:
- Не ми казвайте, че трябва да кова окови и за това... момиче?!
- Грегор, замълчи!- повиши тон синекосото дете и наклони глава на една страна, гледайки Миани... нещо объркваше ли се?

Очите ѝ за миг останаха така празни,докато накрая не се съживиха отново.Тя погледна към момичето пред нея,видя и Ника...
Успя за миг да се усмихне.Преди да затвори очи и да се окаже пак в безсъзнание на пода.
Джесика накрая щеше да получи удар,не издържаше на тази картинка.Разтрепери се силно,стисна ръцете си в юмруци,какво беше всичко това?!

- Всички излезте.- промълви Сайанка и застана до Миани, полагайки ръка на челото й.
- Какво трябва да значи всичко това?
- Голем- кун, състави легло.- тя дори не обърна внимание на въпроса на Нава, а пясъчния се зае с молбата и след миг наистина състави легло под кестенявото момиче, което я и вдигна, не беше високо, след което излезе от там, последван от Грегор.
- Сайанка?
- Не знам, това може да се дължи на спомените на Аион, а може и да е заради енергията, която все още се съдържа в тези Озо. Той беше труден противник, Нава- кун, неговата смърт донесе проклятие на мнозина, които му се противопоставихме, но дори не ъм си и представяла, че някой може да наследи ореола и крилете му... така.- отвърна и затвори стъклените си очи:- Напуснете!
Белокосият стисна зъби, не толков задоволителен отговор, но какво можеше да стори. Погледна за миг и към брат си, той... в това състояние в момента, с тази магия над него, сигурно нищо не беше разбрал. Извърна глава и хвана Джесика за раменете:
- Всичко ще се оправи. Довери ми се, на тях също... Сайанка трябва да цзнае какво прави.

Синекосата остана безмълвна,просто като зомби продължи след останалите,гледайки прекалено много през рамо към сестра си.А тя?Тя спеше,но крилете трепваха леко от време на време,сякаш свикваха с новия си собственик и с това,че са на бял свят.

Момичнцето въздъхна тихо и погледна тъжно Миани:
-Сега поне ще спиш спокойно.- пророни и се отдръпна от нея:- Ника- кун, да продължа с теб, докато съвсем не съм те изпуснала.- говореше сякаш сама на себе си и пак застана до червенокосия, а мъгливите магии се умножиха.

Ковача мълчаливо отново се зае с работата си, начумерен и отнесен, удар след удар по горещото желязо:
- Какво можем да очакваме сега?- запита белокосият, нищо не му беше ясно, независимо че това бяха частици отнеговия баща, изобщо не знаеше какво представляват и какво могат да причинят:
- Всичко.- отвърна Голем и се появи на няколко скални тераси над тях:- Ако волята й е достатъчно голяма може и да овладее тъмнината на двете парчета, както е и при Генкай, но в противен случай не знам какво наистина можем да очакваме. Предполагам, ще си остане същото това момиче, но с малко засилено чувство за ярост, мъст или пък съвсем друго... възможно е и да наследи апокалиптичните сили на Аион. Нямам представа, това не сме проучвали, то затова и скрихме тези парчетии.
- Възможно ли е той да се върне по някакъв начин?
- Изключено!- отвърна троснато гологвавия:- Всичко му беше отнето, той няма правото да има нито тяло, нито някакви сили вече... само един лош спомен е.

Синекосата беше седнала в един ъгъл и стискаше косите си.Не можеше да повярва колко бързо се случи всичко това.Дори не знаеше как точно е започнало...Засилено чувство на ярост?Тя да се превърне в чудовище само за няколко часа?Това ѝ се струваше невъзможно,нямаше как да стане,нямаше да позволи да стане,каквото и да се разхождаше в сърцето ѝ.

- Джесика...- премести се до нея и хвана едната й ръка внимателно:- Всичко ще се оправи, ще върнем Миани такава каквато си беше.
- Все трябва да има начин.- обади се ковача, като продължи да си треска с чука... окови, той сериозно се беше захванал с окови.

В онази стая се разнесе детски смях. Сайанка изваждаше спомените от съзнанието на Ника и сякаш ги материализираше над тях, във въздуха, като прозрачни хигурки. И дези две крилати деца, които си играеха на някаква река и се пръскаха с вода. Двамата братя, някога били толкова весели и усмихнати, и двамата, напълно безгрижни и точно в този спомен с много мокри криле. Дори синекосото момиченце се смееше тихичко.

Тя дръпна ръката си рязко далеч от него и се опита да се свие още повече в ъгъла,да се скрие в сенките.Успокоителни думи нищо не струваха в този момент,след като видя какво се случи с нея...а за това как Миани се чувстваше,не искаше да си помисля,кошмари и болка.

Той я погледна тъжно, но притвори очи и присви устни. изправи се и се отдалечи, тя искаше да е сама явно, нямаше да й досажда, беше безполезно навярно:
- Ще видя как са.- пророни тихо.
- Само внимавай да не си навлечеш някоя кома от Сайанка, ако я ядосаш с присъствието си, че после няма кой да те спасява докато тя не реши да освободи ума ти.- подвикна ковача след него и размаха чука над главата си.
- Ще го имам в предвид...- и се изгуби по коридора към онази зала.

`- Ника, внимавай да не паднеш!`
Толкова много и все пирятни спомени можеха да се намерят дълбоко заровени в съзнанието му, а синекосото момиченце ги вадеше един по един и ги гледаше с интерес, така... помагаше и на притежателя на спомените:
`- Виж, виж... ще жонглирам с пет праскови!- смееше се червенокосото ангелче, като вървеше пред братчето си и следеше с треперещи очи плодовете, които премяташе във въздуха.`
`- Ще паднеш...`
`- Няма ми нищо...- и точно го изрече и наистина падна, спъна се и се оказа на земята, а прасковите изпопадаха върху главата му. Белокосото дете се стресна и изтича до него, а той просто се засмя:- Колко съм непохватен.`

Тя дочу шума,детските гласчета и смеха.Явно за сега кошмарите щяха да я оставят намира.Отвори уморени очи и погледна нагоре,към двете деца.Усмихна се до колкото сили имаше,би протегнала ръка нагоре,но не можеше да помръдне изобщо.
-Те са...добре...-каза го с един пресипнал и слаб гласец,май не осъзнваше колко още хора имаше в помещението или изобщо къде се намираше.

- Сега по- важно е ти как се чувстваш?- погледна я изненадано, но пък се усмихна, а спомена се смени.
` Беше зима, а къщичката, в която те живееха беше толкова силно отоплена от колямата камина. Пред нея на едно килимче тоеше малкия Ника и си играеше с едно рошаво бяло коте, като го чешеше зад ушите и се смееше, през детството си той не спираше да се смее. Братчето му драскаше нещо, застанал на колене до масата и така усилено унищожаваше листовете от тетрадката си, но пък и той с една весела усмивка. А на вратата се почука, белокосото веднага подскочи и с едни вик изтича, отронвайки няколко бели перца след себе си:
- Мамо!- и щом отвори го връхлетя едно черно животно, което започна да го ближе:- А... мамо... това е вълк?
Онази жена се появи на вратата, сребърен полумесец блещукаше над яката на дрехата й, а усмивката й излъчваше такава топлина:
- Тя е демон, внимавай с нея да не те ухапе.- отвърна и вдигна поглед към червенокосия си син, докато другия не можеше и да мръдне, притиснат от тогава все още малкат Ишизу:- С Гато са от един произход.- притвори ози и затвори вратата след себе си, изтръсвайки снега от раменете и качулката си.
- С тази Гато?- той вдигна бялото коте и разроши козинката на главата му:- Наистина?- усмивката му светна развълнувано и той погледна вълчицата, която чак сега сякаш го мерна и той беше втората й мишена, чието лице захвана да ближе, а котето се скри под червените му крила.`

Усмивката на Миани стана още по-мила и топла,сините ѝ очи потъмняха от умиление.Затвори очи за миг,преди да се огледа.
-Как трябва да се чувствам...-погледна към непознатото синекосо момиче.-Боли ме...уморена съм и малко ме е страх...от кошмари.

- Ще мине. Вече имаш две парченца Озо в себе си, това би трябвало да успокои кошмарите, бих ти помогнала и за болката, но мога да лекувам само душевни и психхически рани, не и физически...- натъжи се за момент и погледна червените й криле.

` Червенокоското стоеше на покрива, свил се и обгърнал се с крилцата си, а в шепите си събираше снежинки, някой би казал че е тъжен, но изражението му изобщо не беше такова, беше му интересно да наблюдава тези бели мъничета. Долу белокосото пък си правеше снежен човек, полу заринал се сам в снега, белите крилца и бяха станали напълно снежни вече. Вдигна кристални очи към близначето си и се усмихна, а след секунда една снежна топка го удари, както си стоеше горе:
- Война!- извикаха през смях и в едни глас и наистина настана война със смях, докато милия глас на майка им не ги прекъсна:
- Ще настинете и двамата. Елате, имам изненада.- те се обърнаха бързо към нея и Ника скочи от горе с разперени криле и двамата застанаха пред нея, като изненадано гледаха това, което им подаваше:
- Ерху?- пак в едни глас, спогледаха се и отново заблестяха. Беше същото ерху, което статуята държеше в царството.`

-Озо?В мен...нищо не разбирам.-успя да повдигне ръка и да потърка челото си,какво главоболие имаше само...-Ника...на него какво му има,да не се е случило...нещо?
Погледът ѝ падна върху червенокосия мъж,умилението за миг се смеси с лека тревога.

-А ако...ако тя наистина...се превърне в чудовище.Тогава какво ще стане?-тя най-сетне показа,че все още има глас,и повдигна насълзените си очи към ковача.

- Озо е парче от сърцето на баща му, първото е попаднало в теб от статуя на майка им скрита във вашето царство, а второто беше насила освободено, за да те оттърси от кошмарите, спомените на Аион Уайдет. Каквото и да си видяла, не мисли за това.- тя също погледна Ника и леко се усмихна:- Той просто спи, помоли ме да го вкарам във временна кома, в която да му припомня хубавие моменти от детството му с цел да прогоня част от гнева, който се събираше в него и предизвикваше едно напрежение, а и самообвинението му, то е най- силното и най- трудното за премахване. Сложен пациент е.

Мъжът промърмори нещо тихо и спря работата си, като я погледна замислено:
- Ще намерим начин да извадим парчетата от нея без да я нараним, но се съмнявам, че тогава ще се наложи да направим замествате на Озо с друго парче, от сърцето на друг ангел.- вдигна рамене, и той не беше ная сно много:- Просто се моли да не стане така и тя да си е същата, независимо от черния ореол. Все пак тя не е наранявала никого до сега, нали? Ореола чернее само след убийство, ако тя по душа не е способна на такова, може и да е просто случайно.

-Не,не е наранявала жива душа,изгуби ореола си,защото съгреши с това да даде своята кръв за друг.-изтърка сълзите и се опита да мисли нормално.-Възможно е и...просто да има повече сили,така ли?Нищо друго,само това.

-Самообвинение?-напълно се натъжи.-Заради мен?Но аз...аз не исках да...
Погледна отново към Ника и леко напрегрна ръцете си.Наметалото го нямаше...явно беше останало в замъка,то къде се намираше тя сега всъщност?Не,сега нямаше значение.
-Може ли...може ли да отида при него?Да ми помогнеш,онегай?

- Сърцето на ангел дава спомени, чувства и най- вече сили на всеки, който го притежава. Всички чувства пое Генкай, когато пое и по- голямото парче в себе си, защото вярваше че психиката й може да удържи неговите дяволщини. За тези двете, които скрихме, оставаха спомените, а заедно най- веротяно силите и мощта.- обясни Грегор и се спусна до нея:- Скоро ще разберем, когато дойде на себе си ще си проличи какво може да е, не сме способни да дадем точни теории.

- Може.- кимна и пак се спусна на земята, като се понесе към нея и й подаде ръчичка:- Отпусни се и следвай енергийния ми поток, без да се движиш, ще те заведа.- усмихна се и притвори стъклените си очи.

-Господи...-пак поклати глава,не можеше да издържи на това,не и на това.-Знам,че е грешно да се съмнявам в нея...но тя е толкова слаба и крехка,не знам как би се справила срещу такова нещо.А аз...аз я оставих сама за няколко минутки,да извика Акихико,и изведнъж...това.
Пое си дълбоко дъх и притвори замислено очи:
-Тиг е прав...да ме нарича безотговорница.

-Аригато.-хвана ръчичката ѝ и затвори очи,усещаше как много скоро пак щеше да заспи.Страхуваше се от това,не искаше пак да вижда същата онази разруха и мизерия...но нали вече е трябвало да бъде по-добре...значи щеше да бъде по-добре.

- Акихико?- повдигна вежди ковача:- Тоя дребосък!
- Ако той е виновен за разкриването на статуята и е въвлякал сестра ти в това...- заговори пясъчния и затвори очи.
- Главичката ще му откъсна на тоя дребосък!- измрънка гологлавия:- Като не знае, да не пита... проклетото му любопитство.

Една права пътека се изви по земята, че даже се образува и нещо като перипети от страни. Сайнака се усмихна отваряйки очи и дръпна момичето леко към другия край на помещението, където беше червенокосият.

-Той няма никакв вина...дори сигурно вече не помни какво се е случило.-поклати глава Джесика.-Оставихме го в замъка,да се оправи,беше прекалено шокиран от травмата.

Когато Миани се оказа там,тя с усилия се изкатери на леглото до него и го гушна съвсем леко.Едва ли щеше да го събуди,уви ръцете си около него,допря чело в рамото му и затвори очи.Червените криле се бяха разпростряли за момент,но сега се отпуснаха и се прибраха обратно.Бавно започваше да успява да ги контролира,не я задушаваха вече,дори ги чувстваше леки.